Едгар По - Стихотворения и поеми

Непостоянен прилив
на гордост непростима,
сън наяве може би
бе животът ми преди.
И този сън изпълних
с видения отвъдни,
непознати досега
за очите и духа.
Аз ги оставях да летят
по непонятния си път,
за да не бъде земна
представата нетленна.
Със заклинания успях
представата си да следя,
но безгрижието ясно
след надеждата угасна,
въздъхна и отмина
и леността тъй зрима.
Не страдам, ала ги уби
мисълта, която ги роди.

Най-щастливият ден, най-щастливият час
сърцето ми тъжно познава.
Най-смелата мечта за гордост и за власт
усещам, се стопява.

За власт говорех аз и мислех за властта,
така изчезнаха незрими
далечните видения на младостта.
О, нека да отминат!

И гордостта! Какво ме свързва с нея?
Друг навярно ще е наследил
злобата, която днес над мен се лее.
Моят дух се примири.

Най-щастливият ден, най-щастливият час
очите отново ще видят —
най-ярката гледка на гордост и власт,
която са виждали.

Ала нима не е надеждата за тях
последвана от болка нова,
защото чувствах, че в най-яркия им час
не бих живял отново.

Ах, тъмен примес имаха тези крила.
Разбрах същността им тогава —
могат да убият с размаха си душа,
която ги познава.

Полагам меча си сред мирта!
Победителите на тирана
Атина отново възродиха
с пира на своята стомана.

Войни! Безсмъртната душа
обитава острови щастливи,
в благословени жилища сега
Ахил и Диомед почиват.

Със мирта ще обвия меча.
Тъй храбрият Хармодий възлия
пред олтара свят във храм божествен
на позорното робство кръвта.

Обидата към свободата
и срама атински отмъстихте!
Славата ви ще е вечен блясък
и няма песента да стихне!

Животът ми бе сън и се пробуди
духът от светлина на утро,
с което влезе Вечността.
О, да! Макар и цял тъга,
бе по-красив от хладната реалност
за този, който трябва да опази
сърцето си над земната ни пръст
от хаоса на страст роден веднъж.
Но може ли да продължава
сънят като мечтите ми тогава,
във детството? Дали ще ми е даден
на по-високи Небеса сапфира хладен?
Щом слънцето блестеше, аз празнувах
сред сънища от живи изумруди.
О, те напуснаха светлика,
с представата се разделиха,
с едничкия ми дом, със същества
живели само в мисълта.
Ще мога ли да виждам още?
През спомените ми среднощни
проклятие не ще премине.
На хладен вятър и незрима
луната моя дух отнася,
и образи с неясен блясък
звездите сигурно ще заменят
с друг сън покоя на съня.
Аз бях щастлив, макар да беше
безплътен той и нечовешки.
Сънища! О, техният красив
живот на бързи сенки и мъгли,
на видимост, която спори
с реалността. О, всичко мое
в безумната ми нощ е по-красиво
от Рая, Любовта и детската им сила.

Един човек познавах в младостта,
умееше с пръстта да разговаря,
сам от рождение сред светлина,
на пътя му светлика бе запален
от Слънце и звезди. О, затова
духът му с Небесата беше равен.
Ала обзет от собствената страст,
не разбра какво над нея има власт.

Мисълта ми може би превърна
в несвързано бълнуване луната.
Блясъкът, повярвах, е изпълнен
със повече величие от всяко
знание забравено и мъдрост,
непокорна същина, която
над нас прозрачна бързо прелетя —
капчица, стопена в лятната трева.

Тъй зеницата се разширява
към любимия предмет като сълза
до клепача щом се приютява,
а той заспива. О, трябва ли така
скрит предметът да не се явява,
да бъде видим, когато пожела —
звук на арфа. Скъсаната струна
е знак и символ. Те ще ни пробудят

с онова, което в други светове
Бог дари самотника прокуден
извън живота и яркото Небе.
От страстта повикан, той дочува
на духа мелодията устремен,
без вярата си вярващ как безумно,
стремително надолу тласка трона,
чувството приел като корона.