Хю имаше предостатъчно време за размисъл, докато лежеше в каютата, където го бяха затворили, за да чака енергийните нужди на Конвертора, време за размисъл и за равносметка на грешките. Първата му грешка беше това, че разказа историята си на Ерц веднага. Трябваше да изчака, да го опознае отново и да го изпита, вместо да се остави да зависи от едно приятелство, което никога не е било истинско.
Втората грешка бе Морт Тайлър. Когато чу името му, трябваше да разузнае и да установи какво точно влияние има този човек над Ерц. Той го познаваше отдавна, трябваше да помисли по-добре.
Е, ето че сега беше тук, осъден като мутант или може би като еретик. Крайният резултат бе един и същ. Помисли си дали трябваше или не трябваше да се опита да обясни каква е причината, за да се появяват мутанти. Той самият бе научил това от някои от старите писания, притежавани от Джо-Джим. Не, нямаше да има полза от това. Как би могъл да обясни за радиациите причинявани от Вън, които водеха до раждането на мутанти, след като слушателите му не вярваха, че има такова място като Вън? Не, той бе объркал всичко още преди да го изправят пред Капитана.
Неговите самообвинения бяха най-после прекъснати от звука от отлостването на вратата на каютата му. Беше твърде рано за поредното от редките яденета; той си помисли, че най-после бяха дошли да го отведат и поднови намерението си да вземе някого със себе си.
Но той грешеше. Дочу един глас изпълнен с благородно достойнство:
— Синко, синко, как стана така?
Беше лейтенант Нелсън, първият му учител, който изглеждаше по-стар от всякога и немощен.
Разговорът беше мъчителен и за двамата. Старецът, който самият беше бездетен, бе хранил големи надежди за своя възпитаник, дори и амбицията, че той би могъл евентуално да поеме капитанството, макар да бе пазил своята амбиция за заместването на капитана за себе си, верен на убеждението си, че за младите не е добре да бъдат хвалени прекалено много. Сърцето му бе наранено, когато младежът се загуби.
Сега той се бе върнал, вече мъж, но при позорни обстоятелства и със смъртна присъда.
Срещата бе не по-малко безрадостна и за Хю. Той бе обичал стария човек по своему, искаше да го зарадва и се нуждаеше от одобрението му. Но той виждаше, докато му разказваше историята си, че Нелсън не бе в състояние да погледне на тази история другояче освен като на някакво изкривяване на съзнанието на Хю, и подозираше, че Нелсън би искал по-скоро да го види изправен пред бързата смърт в Конвертора, където атомите му щяха да бъдат разбити на водород, давайки чиста полезна енергия, отколкото да го гледа как живее и се подиграва с древните учения.
В това отношение той се оказа несправедлив спрямо стареца; той подценяваше милостта на Нелсън, за сметка на неговата привързаност към „науката“. Но за Хю трябва да се каже, че ако нещата не опираха до нещо повече от неговото собствено благосъстояние, той сигурно би предпочел смъртта, вместо да разбие сърцето на своя благодетел — тъй като той бе романтик и доста глупав.
Старецът бе станал да си върви, тъй като свиждането бе станало непоносимо и за двамата.
— Има ли нещо, което бих могъл да направя за теб, синко? Хранят ли те достатъчно добре?
— Съвсем добре, благодаря — излъга Хю.
— Има ли нещо друго?
— Не… да, бихте могъл да ми изпратите малко тютюн. Не съм дъвкал от дълго време.
— Ще се погрижа за това. Има ли някой, с когото би искал да се видиш?
— Ами, аз бях останал с впечатлението, че нямам право на посетители — обикновени посетители.
— Прав си, но мисля, че аз може би бих могъл да посмекча правилото. Но ще трябва да ми обещаеш да не говориш за своята ерес — добави развълнувано той.
Хю помисли бързо. Това беше нещо ново, една нова възможност. Вуйчо му? Не, макар че двамата винаги се бяха разбирали добре, техните умове нямаха нищо общо — щяха да се поздравят като непознати. Той никога не бе завързвал лесно приятелства; Ерц очевидно щеше да бъде неговият следващ приятел, а виж сега каква проклетия излезе! Тогава той си спомни за своя приятел от селото, Алън Махони, с когото бяха играли като деца. Вярно е, че той не бе го виждал изобщо от времето, когато бе постъпил като чирак при Нелсън. Все пак…
— Алън Махони все още ли живее в нашето село?
— Ами да.
— Бих искал да го видя, ако пожелае да дойде.
Алън дойде, нервен, неспокоен, но видимо радостен, че вижда Хю и много ядосан, че го заварва осъден да поеме по Дългия Път. Хю го потупа по гърба.
Читать дальше