Робърт Хайнлайн - Сираци на Вселената

Алън погледна към джуджето.

— Дори ако ни пуснете двамата с Бобо…

— Не — отсече Джо. — И дума не може да става. Толкова по въпроса.

Алън приседна в един ъгъл и прегърна отчаяно коленете си. Да можеше само да се измъкне оттук. Все още би могъл да се опита да организира известна помощ долу. Джуджето изглеждаше заспало, макар че човек трудно би могъл да е сигурен с него. Да можеше и Джо-Джим също да заспи.

Джо-Джим не даваше никакъв признак на сънливост. Джо се опита да продължи четенето, но Джим го прекъсваше от време на време. Алън не можеше да чуе какво си казваха.

По едно време Джо повиши глас.

— Това ли ти е представата за забавление? — попита той.

— Какво пък — каза Джим, — по-добро е от играта на дама.

— Има си хас, нали? Ами ако получиш някой нож в окото — какво ще стане с мене тогава?

— Остаряваш, Джо. Няма мъзга вече в тебе.

— Ти си на същата възраст, на която съм и аз.

— Да, но аз имам свежи идеи.

— О, повръща ми се от тебе. Нека бъде както ти искаш, но недей да се сърдиш на мен. Бобо!

Джуджето веднага скочи на крака и застана нащрек.

— Тъй вярно, шефе.

— Върви и намери Квадратния, Дългата ръка и Прасето.

Джо-Джим стана, приближи се до един шкаф и започна да вади ножове от поставките им.

Хю чу тупурдията в прохода пред затвора му. Възможно бе да са стражите, които идваха да го отведат при Конвертора, макар че те вероятно не биха били толкова шумни. Или пък би могло да е някакво оживление, което няма никаква връзка с него. От друга страна, това би могло да е…

Така беше. Вратата се отвори с трясък и Алън се озова вътре и викайки срещу него напъха връзка ножове в ръцете му. Хю се озова бързо навън, докато пътем втикваше ножовете в колана си и пое още два.

Отвън той видя Джо-Джим, който не го забеляза веднага, тъй като мяташе методично ножове с такова спокойствие, сякаш тренираше мятане по мишената в собствения си кабинет. И Бобо, който бе снишил главата си и се зъбеше в усмивка, с разширена от кървящ разрез уста, но не спираше плавните движения, с които зареждаше прашката и стреляше. Имаше още трима други, двама от които Хю разпозна като част от личната банда главорези на Джо-Джим — мутати по определение и по месторождение; те не бяха деформирани.

Казаното дотук не включва неподвижните тела по плочите на пода.

— Хайде! — изкрещя Алън. — Няма да се усетим кога ще се появят още.

Той продължи бързо нататък по коридора и зави надясно.

Джо-Джим прекрати заниманието си и го последва. Хю запрати един нож за късмет по една фигура, която бе побягнала наляво. Попадението бе слабо и той нямаше време да види дали бе пуснал кръв. Запълзяха бързо нагоре през прохода, като Бобо завършваше колоната, сякаш изпитваше неохота да прекъсне забавлението, и стигнаха до едно място, където някакъв страничен проход пресичаше главния.

Алън ги поведе отново надясно.

— Отпред има стъпала — извика той.

Не стигнаха до тях. Една херметична врата, която рядко се използваше, издрънча пред лицата им на десетина метра преди стъпалата. Наемниците на Джо-Джим провериха възможността си за бягство и погледнаха със съмнение към господаря си. Бобо счупи удебелените си нокти, опитвайки се да натисне вратата.

Шумът от преследвачите се чуваше ясно зад тях.

— Попаднахме в капан тихо рече Джо. — Надявам се, че ти харесва, Джим.

Хю видя една глава, която се появи зад ъгъла на прохода, който бяха напуснали. Той хвърли ножа с горен замах, но разстоянието бе прекалено голямо; ножът издрънча безрезултатно, срещнал стомана. Главата изчезна. Дългата ръка държеше мястото под око със заредена и готова за стрелба прашка.

Хю сграбчи Бобо за рамото.

— Слушай! Виждаш ли онази светлина?

Джуджето примигна тъпо. Хю посочи към кръстовището на осветителните тръби, където те се пресичаха под тавана непосредствено над кръстовището на проходите.

— Онази светлина. Можеш да ги улучиш там, където се пресичат?

Бобо премери разстоянието с очи. Щеше да е труден изстрел от това разстояние. Така както беше свит поради ниския проход, се изискваше бърза, хоризонтална траектория и корекция на отклонението поради по-голямото тегло от онова, с което бе свикнал той.

Той не отговори. Хю усети вятъра от размаха на прашката му, но не видя изстрела. Последва стъклен пукот; проходът стана тъмен.

— Сега! — изрева Хю и ги поведе бегом далече оттам. Когато наближиха кръстовището, той изкрещя:

— Не дишайте! Пазете се от газа!