Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Кристин ми донесе визитката. Аз я прибрах с мисълта, че едва ли ще намеря смелост да се обадя на член на най-прочутата благородническа фамилия във Флоренция, независимо колко е отзивчив.

Несиметричната селска къща в Джоголи, в която живеехме, се издигаше на хълм, покрит с кипариси и чадъровидни борове. Превърнах задната спалня в студио, където възнамерявах да пиша романа. Единственият й прозорец гледаше над кипарисите и покритите с червени керемиди съседни къщи към зелените хълмове на Тоскана.

Самото сърце на страната на Чудовището.

В следващите няколко седмици, след като Специ ми разказа историята на Чудовището, се улавях, че мисля за убийството, което беше извършено толкова близо до къщата ни. Един есенен ден, след няколко дразнещи опита да започна романа за Мазачо, аз излязох от къщи и тръгнах през горичката към тревистата поляна, за да разгледам мястото със собствените си очи. Поляната беше прелестна и предлагаше зашеметяващ изглед към флорентинските хълмове. Чистият есенен въздух миришеше на стъпкана мента и горяща трева. Твърди се, че подобни места са обсебени от злото, но аз не усещах нищо. Струваше ми се, че се намирам отвъд всякакво зло и добро. Разходих се наоколо с напразната надежда да уловя нещо, но почти неволно започнах да си представям мястото на престъплението, позицията на фолксвагена, дочух тихата мелодия от саундтрака на „Ловец на андроиди“, която се носеше безспир над ужасната сцена.

Поех си дълбоко дъх. Долу в ниското, в лозето на нашия съсед, гроздоберът беше в разгара си и аз можех да видя щъкащите нагоре-надолу покрай асмите хора, които хвърляха гроздовете в каросерията на една моторизирана триколка. Затворих очи и се заслушах в заобикалящите ме звуци — кукуригането на петел, биещи камбани в далечината, лаещо куче, глас на жена, която вика децата си.

Историята на Чудовището от Флоренция започна да се оформя в главата ми.

Двамата със Специ станахме приятели. Приблизително три месеца, след като се запознахме, неспособен да забравя историята на Чудовището, аз му предложих да напишем заедно една статия за американско списание. Обадих се на моя редактор в „Ню Йоркър“ и му подхвърлих идеята. Получихме работата.

Но преди да се хванем за писалките, аз се нуждаех от един бърз курс от „монстролога“. Два пъти седмично пъхах лаптопа си в раницата, яхвах колелото и изминавах десетте километра до апартамента на Специ. Последният километър беше убийствено изкачване по хълма през чворестата маслинова горичка. Апартаментът, в който живееше с белгийската си съпруга Мириам и дъщеря им, се намираше на последния етаж в една стара вила и имаше дневна, трапезария и голяма тераса с изглед към Флоренция. Специ работеше в таванската стая, която беше претъпкана с книги, вестници, рисунки и снимки.

Когато пристигнех, намирах Специ в трапезарията, лапнал неизменната цигара „Голоаз“, във въздуха се носеха пластове дим, по масата бяха пръснати листи и фотографии. Докато работехме, Мириам ни носеше горещо еспресо в малки чашки. Преди тя да влезе в стаята, Специ винаги скриваше снимките от местопрестъпленията.

Първата му работа беше да ме образова по случая. Премина хронологично през цялата история с подробности, като от време на време изваждаше по някой документ или снимка от купчината. Общувахме изцяло на италиански, тъй като английският на Специ беше елементарен, а аз бях решен да използвам всяка възможност, за да науча езика по-добре. Докато той говореше, аз си водех бързо бележки на лаптопа.

— Добра работа, а? — казваше често той, след като си припомнеше с подробности някой особено забележителен пример на следователска некомпетентност.

— Si, professore — отвръщах аз.

Схващанията му за случая не бяха сложни. Към конспиративните теории, предполагаемите сатанински ритуали, скритите организатори и средновековните култове изпитваше единствено презрение. Според него най-елементарното и очевидно обяснение беше единственото правилно обяснение: Чудовището от Флоренция беше самотен психопат, който убиваше двойки по някакви си свои извратени, сексуални причини.

— Ключът към идентифицирането му — не спираше да повтаря Специ, — е пистолетът, използван в клановото убийство от 1968 година. Проследете пистолета и ще намерите Чудовището.

През април, когато лозята започваха да се обличат в зелени листа, Специ ме отведе на мястото, където през 1984 година близо до Викио бяха убити Пиа Ронтини и Клаудио Стефаначи. Викио се намира на север от Флоренция, в района, познат като Мугело, където стръмните и обрасли хълмове се устремяват нагоре към великолепните Апенини. В началото на шейсетте, след като емигрирали в Тоскана, тук се установили сардинските овчари, за да отглеждат овцете си на планинските ливади. Произвежданото от тях сирене пекорино е много търсено и се е превърнало в запазена марка на Тоскана.