Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Пътувахме по един селски път, който следваше течението на реката. Бяха минали години от последното идване на Специ тук, така че трябваше да спрем няколко пъти, преди да намерим точното място. Една отбивка от пътя водеше до мястото, известно сред местните като да бошета, Малката гора. Паркирахме и тръгнахме пеша. Пътят свършваше в подножието на един хълм, обрасъл с дъбови дървета, в подножието на който имаше поле с лековити растения. Една стара каменна къща с глинен покрив се издигаше на няколко ярда от него. Потокът, скрит от тополите, прекосяваше долината. Зад къщата се издигаха хълмове, които преминаваха в сини планини. По полегатите склонове на хълмовете се виждаха смарагдовозелените пасища, из които художникът Джото беше скитал като дете през 1200-та година, пасял овце, фантазирал си и рисувал картини в пръстта.

Пътят свършваше при гробовете на жертвите. Два бели кръста се издигаха над тревата. В два стъклени буркана бяха подредени пластмасови цветя, избелели от слънцето. Върху напречните греди на кръстовете бяха подредени монети; гробовете се бяха превърнали в място за поклонение на младите двойки от района, които оставяха монетите в знак на любовта си един към друг. Слънцето сипеше лъчи над долината, носейки със себе си аромата на цветя и прясно окосени ливади. Наоколо пърхаха пеперуди, птички чуруликаха в гората, а синьото небе беше изпъстрено с бели облаци.

С цигара в ръка, Марио ми описа набързо сцената на местопрестъплението, докато аз си водех бележки. Показа ми къде е бил паркиран светлосиният фиат панда на двамата влюбени и къде в гъстия храсталак може би се е криел убиецът. Показа ми къде са се намирали гилзите, изхвърляни след всеки изстрел, които подсказваха какъв е бил моделът и редът на стрелба. Тялото на момчето е било намерено на задната седалка, свито почти като зародиш, сякаш за да се предпази. Убиецът първо го застрелял и после го намушкал няколко пъти в ребрата — или за да се убеди, че го е убил, или изразявайки по този начин презрението си.

— Случило се е в около десет без десет вечерта — каза Специ. После посочи към полето от другата страна на реката. — Знаем това, защото фермерът, който орял нивата си през нощта, за да избегне дневната жега, чул изстрелите. Помислил си, че гърми ауспух.

Последвах Марио в откритата нива.

— Завлякъл и оставил тялото тук, където можело да се види от къщата. На абсурдно открито място. — Той посочи фермата с ръката, в която държеше цигарата си; във въздуха се издигаха облачета пушек. — Сцената беше ужасна. Никога няма да я забравя. Пиа лежеше по гръб с разперени ръце, като разпъната на кръст. Ясните й сини очи бяха отворени и се взираха в небето. Може и да прозвучи ужасно, но нямаше как да не забележа колко е красива.

Ние стояхме в полето, а край нас жужаха мързеливи пчели. Бях приключил със записките. През дърветата до нас достигаше ромонът на дърветата. Отново не усетих никакво зло. Напротив, мястото ми се струваше толкова спокойно, дори свято.

След това отидохме във Викио. Това беше малък град сред тучни пасища покрай река Сиеве. В центъра на калдъръмения площад се издигаше трийсетметрова статуя на Джото, който държеше в ръка палитра и четки. Наблизо се намираше малкият магазин за домашни потреби, собственост на семейство Стефаначи, където беше работил Клаудио Стефаначи.

Обядвахме в една скромна кръчма на площада и тръгнахме по една странична уличка, за да посетим Уини Ронтини, майката на убитото момиче. Стигнахме до висока каменна стена е желязна порта, която заобикаляше голяма градска вила, една от най-впечатляващите във Викио. През портата се виждаше буренясала италианска градина. Зад розовите храсти се издигаше фасадата на триетажната къща, която беше занемарена, бледожълтата мазилка се беше напукала и падаше. Външните прозорци на вилата бяха затворени. Къщата изглеждаше изоставена.

Натиснахме звънеца до желязната порта и през малкия говорител се разнесе треперлив глас. Марио се представи и механизмът на вратата изщрака. Уини Ронтини ни посрещна на входа и ни покани в тъмната къща. Тя вървеше бавно и тежко, сякаш носеше тежък товар.

Последвахме я в мрачната дневна, в която почти липсваше обзавеждане. Щорите на единия прозорец бяха полуспуснати, пропускайки слаб лъч светлина, който прорязваше тъмнината. Въздухът миришеше на стари дрехи и препарат за полиране на мебели. Къщата беше почти празна, останали бяха само няколко износени мебели, тъй като всичките антики и сребро отдавна бяха разпродадени, за да финансира търсенето на убиеца на дъщеря си. Синьора Ронтини беше толкова бедна, че дори не можеше да си позволи телефон.