Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Ние седнахме на избелелия диван, вдигайки облак прах, а синьора Ронтини се отпусна бавно в едно кресло срещу нас. Бледата й кожа, фината коса и небесносините очи разкриваха датския й произход. На шията си носеше златна верижка с инициали П и К, за Пиа и Клаудио.

Тя говореше бавно, думите излизаха така, сякаш за тях бяха закачени тежести. Марио й разказа за нашия писателски проект и намерението ни да продължим да търсим истината. Тя заяви равнодушно, сякаш това повече не я интересува, че извършителят е Пачани. Разказа ни, че съпругът й Ренцо, високоплатен морски инженер, който беше обиколил целия свят, напуснал работата си, за да търси правосъдие. Всяка седмица той посещавал полицейския щаб във Флоренция, за да пита има ли нещо ново и да се консултира със следователите, като самият той беше обявил голяма парична награда за информация. Беше се появявал няколко пъти по телевизията и радиото, молейки за помощ. Неведнъж го бяха мамили. Накрая здравето му се беше съсипало и финансите му пресъхнаха. Ренцо починал от сърдечен удар на улицата пред полицията след поредното посещение. Синьора Ронтини останала съвсем сама в голямата вила, продавайки мебелите един по един и задлъжнявайки все повече.

Марио я попита за огърлицата.

— За мен — отвърна тя, като я докосна, — животът свърши в онзи ден.

Ако вярвате, че сте недосегаеми, бихте ли влезли вътре? Ще влезете ли в този замък, обвит в кръв и слава, ще тръгнете ли през обгърнатия в паяжини мрак…? Във фоайето тъмнината е почти непрогледна. Следва дълго каменно стълбище, ръцете ни се плъзгат по студените му перила, стъпалата са изтрити от стотиците крака, които са преминали по него…

И така, в една студена януарска сутрин двамата с Кристин се озовахме на стълбището, описано толкова ярко от Томас Харис в неговия „Ханибал“. Имахме среща в палацо Капони с граф Николо Пиеро Уберто Феранте Галгано Гаспаре Калцедонио Капони и неговата съпруга графиня Рос. Най-накрая се бях престрашил да му се обадя. Наскоро в двореца бяха приключили снимките на филма „Ханибал“, режисиран от Ридли Скот, където Ханибал Лектър, или „д-р Фел“, работеше като куратор в библиотеката и архивите на Капони. Реших, че ще бъде интересно да интервюирам истинския уредник на архивите на Капони, самия граф Николо, и после да напиша статия „Езикът на града“ за „Ню Йоркър“, която да съвпадне с излизането на филма.

Графът ни посрещна на горната част на стълбището и ни поведе към библиотеката, където ни очакваше графинята. Той беше на около четирийсет години, висок и едър, с къдрава кестенява коса, вандайкова брадичка, пронизващи сини очи и щръкнали уши като на ученик. Приличаше поразително на по-възрастна версия на портрета на предшественика си Лодовико Капони, нарисуван през 1550 година от Бронзино и изложен в музея „Фрик“ в Ню Йорк. Когато графът поздрави жена ми, той целуна ръката й по един много странен начин, за който по-късно научих, че е старовремски жест, при който благородникът взема ръката на жената и с бързо, елегантно движение я вдига на около петнайсет сантиметра от устата си и бързо се навежда към нея — без, разбира се, изобщо да докосва с устни кожата. Само титулуваните флорентинци поздравяваха така жените. Всички останали просто се ръкуваха.

Библиотеката на Капони се намираше в края на мрачен, леденостуден коридор, декориран с гербове. Графът ни настани в обятията на гигантски дъбови столове, а самият той седна на една метална табуретка зад стара трапезна маса и започна да върти лулата си в ръце. Стената зад гърба му беше превърната в огромна картотека, в която се намираха семейни документи, ръкописи, счетоводни книги и списъци на арендатори отпреди осемстотин години.

Графът беше облечен е кафяво сако, пуловер с винен цвят, панталони и — доста ексцентрично за флорентинец — очукани грозни стари обувки. Говореше перфектен английски от едуардианската епоха, който изглеждаше като реликва от отминали векове. Попитах го къде го е учил. Английският, отвърна той, е навлязъл в семейството му когато дядо му се оженил за англичанка и те отгледали децата си, като говорели само английски вкъщи. Баща му Нери, съответно, предал английския на децата си като наследствена вещ — и по този начин езикът от едуардианската епоха се запазил непроменен в семейство Капони почти цял век.

Графиня Рос беше американка, много красива, внимателна и учтива, с донякъде сухо чувство за хумор.