Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

— Ридли Скот беше тук заедно с пурата си — каза графът, визирайки режисьора на филма.

— Групата пристигаше — добави графинята, — водена от пурата, следвана от Ридли, следван от учтивата тълпа.

— Доста задимяваше.

— Всъщност имаше доста фалшив пушек. Ридли като че ли е обсебен от пушека. И бюстовете. Искаше навсякъде да има мраморни бюстове.

Графът погледна към часовника си и се извини:

— Не искам да изглежда като проява на неучтивост. Самият аз пуша само два пъти на ден, след дванайсет и след седем.

Беше дванайсет часа без три минути.

Графът продължи:

— За снимките искаше повече бюстове в големия салон. Поиска преспапиета във формата на бюстове, които бяха изкуствено състарени. Но не можа да намери. Казах му, че в сутерена имам няколко от предшествениците ми и попитах дали да ги донеса. Той отвърна, че предложението ми е страхотно. Бяха доста мърляви, затова го попитах дали не трябва да ги почистим? О, не, отвърна той, моля ви, недейте! Единият от бюстовете беше на quadrisnonna , моята пра-пра-пра-прабаба, родена Луиза Велути Зати от херцозите на Сан Клементе, която е била много благовъзпитана жена. Отказвала да ходи на театър, смятала го за неморален. А сега се появи като реквизит във филм. И то какъв филм! Насилие, клане, канибализъм.

— Кой знае, може пък да е останала доволна — обади се графинята.

— Филмовият екип се държа много добре. Флорентинците, от друга страна, се оказаха много кръвожадни хора. И естествено, след като приключиха снимките, някои магазинери сложиха надписи на прозорците си: „Тук беше сниман Ханибал.“

Той отново погледна часовника си, видя, че е минало обяд и запали лулата си. Към високия таван се издигна облак ароматен дим.

— Освен от пушека и бюстовете, Ридли беше очарован от Хенри VIII. — Графът порови из архивите и най-накрая извади писмо, написано на тежък пергамент. То беше написано от Хенри VIII до един от предшествениците на Капони с искане за две хиляди войници и колкото се може повече конници за армията му. Писмото беше подписано саморъчно от Хенри и от документа се изсипа нещо кафяво и восъчноподобно, с размера на смачкана смокиня.

— Какво е това? — попитах аз.

— Печатът на Хенри VIII. Ридли подхвърли саркастично, че прилича повече на левия му тестис. Направих му фотокопие. На документа, имам предвид.

От библиотеката се прехвърлихме в големия салон, основната приемна зала на двореца, където Ханибал Лектър свири на клавир, докато инспектор Паци, скрит отдолу, на Виа де Барди, го слуша. Сега в салона имаше пиано, а не клавира, на който Антъни Хопкинс свиреше във филма. Стаята бе украсена с мрачни портрети, фантастични пейзажи, мраморни бюстове, брони и оръжия. Заради огромните разходи по отопляването на такова огромно пространство температурата тук се колебаеше някъде около тази в сибирска камера за мъчения.

— Повечето брони са фалшиви — каза графът с неуловима усмивка. — Но тази тук, тази е добра. Тя датира от 1580 година. Най-вероятно е принадлежала на Никола Капони, който е бил рицар от ордена на Свети Стефан. Някога ми ставаше. Доста е лека. Бих могъл да правя лицеви опори с нея.

От някаква скрита стая в двореца се разнесе силен вой и графинята изхвърча от стаята.

— Портретите са предимно на Медичите. В семейството имаме пет брака с Медичи. Капони са били прогонени от Флоренция заедно с Данте. Но в онези години Данте сигурно ни е гледал отвисоко. Ние сме от онези, както беше написал той, la gente nova е i subiti guadagni — „новите хора, които внезапно забогатяха“. Нери Капони помогнал за завръщането от изгнание на Козимо де Медичи във Флоренция през 1434 година. Това било изключително печеливш съюз за нашето семейство. Преуспели сме във Флоренция единствено защото никога не сме били първото семейство. Винаги сме били на второ или трето място. Има една флорентинска поговорка: „Пиронът, който се подаде от дъската, винаги бива зачукан обратно“.

Графинята се появи отново, носейки на ръце бебето Франческа, наречено на Франческа Капони, голяма красавица, която се омъжила за Виери ди Камбио де Медичи и умряла при раждане на осемнайсетгодишна възраст. В съседната стая висеше портретът й, за който се смяташе, че е нарисуван от Понтормо.

Попитах графа кой е най-прочутият от предшествениците му.

— Това ще да е Пиеро Капони. Всички италиански ученици знаят историята му. Тя е като прекосяването на река Делауеър от Вашингтон, често повтаряна и много разкрасена.

— Както винаги, той подценява значението й — каза графинята.