Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Животът в Италия представляваше странна смесица от баналното и грандиозното. Откарвайки децата на училище посред зима, със замъглени от студа очи, аз приближавах до хълма Джоголи — и в този миг пред очите ми като по магия от мъглата изникваха кулите на големия средновековен манастир „Ла Чертоза“. Понякога, когато се разхождах по калдъръмените улички на Флоренция, изведнъж се шмугвах в параклиса Бранкачи и прекарвах пет минути в разглеждане на фреските, които бяха поставили началото на Ренесанса, или пък свивах към Бадиа Фиорентина, за да послушам григориански химни в същата църква, където младият Данте се прехласвал по любимата си Беатриче.

Скоро се запознахме с италианската концепция за fregatura , задължителна за всеки, който живее в Италия. Fregatura означава да правиш нещо по не съвсем законен, не съвсем честен начин, но без да те хванат. В Италия това е начин на живот. Първия си урок в изтънченото изкуство на fregatura получихме, когато си запазихме билети за „Трубадур“ на Верди в местната опера. Когато отидохме там, от касата ни съобщиха, че резервацията ни не е отбелязана никъде. Нищо не можехме да направим — всички билети бяха разпродадени. Огромната тълпа, струпана пред касата, беше свидетелство за това.

Когато си тръгвахме, се натъкнахме на една продавачка от квартала, издокарана с палто от норка и диамантени обеци, приличаща повече на графиня, отколкото на собственичката на Il Cantuccio , малкото магазинче, от където си купувахме бишкоти.

— Какво? Продадени ли? — извика тя.

Разказахме й какво се е случило.

— Пфу — рече тя, — продали са билетите ви на някой друг, някой важен. Сега ще ги оправя аз.

— Да не би да познавате някой важен човек?

— Никого не познавам. Но знам как стават нещата в този град. Почакайте тук, ей сега ще се върна. — Ние зачакахме, докато тя се отдалечи с маршова стъпка към касата. Пет минути по-късно се върна, следвана от някакъв изнервен човек, самият директор на операта. Той се втурна към мен и ми разтърси ръката.

— О, толкова съжалявам, господин Харис! — извика той. — Не знаехме, че сте тук! Никой не ни предупреди! Моля ви да приемете извиненията ми за объркването на билетите!

Господин Харис?

— Господин Харис — обяви надуто продавачката, — обича да пътува анонимно, без голям антураж.

— Но разбира се! — извика директорът. — Естествено!

Аз гледах слисано. Продавачката ме стрелна предупредително с поглед, който ми казваше: успях да стигна до тук, не проваляй работата!

— Имаме няколко резервни билета — продължи директорът, — и се надявам, че ще ги приемете като компенсация, дар от Maggio Musicale Fiorentino! — Той ми подаде два билета.

Кристин успя да се вземе в ръце преди мен.

— Колко мило от ваша страна. — Тя грабна билетите от мъжа, стисна ме здраво под ръка и каза: — Да вървим, Том.

— Да, разбира се — промърморих аз, ошашавен от измамата. — Много сте мил. А цената…

— Niente, niente! За нас е удоволствие, господин Харис! Мога ли да добавя, че „Мълчанието на агнетата“ беше един от най-добрите — ако не и най-добрият филм, който съм гледал. Цяла Флоренция очаква излизането на „Ханибал“.

Места в центъра на първия ред, най-добрите в залата.

От нашата къща в Джоголи до Флоренция се стигаше бързо с велосипед или кола през Порта Романа, южният вход на древния град. Оттам се разкриваше лабиринт от криволичещи улички и средновековни къщи, които образуваха Олтрарно, най-запазената част от стария град. Докато я разглеждах, често забелязвах интересна фигура, която правеше обичайната си следобедна passeggiata по тесните средновековни улици. Тя беше дребничка съсухрена старица, обвита в кожи и диаманти, с напудрено лице, ярко начервени устни и старомодна, обшита с перли, малка шапчица, която вървеше уверено на високите си токчета по измамния калдъръм, без да поглежда наляво или надясно, поздравявайки познатите си само с едва забележимо движение на очите си. Научих, че това е маркиза Фрескобалди от древната флорентинска фамилия, която притежаваше половината Олтрарно и голяма част от Тоскана, фамилия, която беше финансирала кръстоносните походи и беше дала на света един велик композитор.

Кристин често правеше сутрешния си джогинг по криволичещите улички и един ден спря да се наслади на най-големия дворец във Флоренция, палацо Капони, собственост на друга велика фамилия от квартал Олтрарно — една от най-изтъкнатите благородни фамилии в Италия. Ръждивочервената неокласическа фасада на двореца се простираше десетки метри покрай река Арно, а мрачната й каменна средновековна задна стена се издигаше над потопената Via de’Bardi , „Улицата на поетите“. Докато се наслаждавала на гигантската порта на двореца, до нея се приближила една британка и я заговорила. Жената работела за фамилията Капони и след като научила за книгата за Мазачо, която се опитвах да напиша, тя дала визитната си картичка на Кристин и казала, че трябва да потърсим граф Пиколо Капони, който бил експерт по флорентинска история. „Много е отзивчив, да знаете“, казала тя.