Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Джутари и GIDES не успяха да постигнат напредък в разследването на сатанинската секта и с настъпването на 2000-та година то беше на път да бъде прекратено.

Тогава, през месец август 2000-та година, аз пристигнах в Италия с моето семейство.

На 4 ноември 1966 година, след продължили четирийсет дни дъждове, река Арно преля и напълни с тиня и кал Флоренция, един от най-забележителните градове в света.

Това не беше просто покачване на нивото на водата. Върху града се стовари порой; той преля над дигите и профуча по улиците на Флоренция с петдесет километра в час, влачейки със себе си изкоренени дървета, размазани коли и мъртъв добитък. Гибертовата голяма бронзова врата на Баптистерия бе изкъртена и разбита на парчета; разпятието на Чимабуе, може би най-великолепният представител на средновековното изкуство на Италия, бе превърнато в купчина клисав хоросан; Давид на Микеланджело бе залят до кръста с нафта. Десетки хиляди цветни ръкописи и старопечатни книги в Националната библиотека се оказаха погребани под тонове тиня. Стотици картини, съхранявани в сутерена на галерия „Уфици“ бяха съсипани, оставяйки люспи боя в калта.

Светът наблюдаваше с ужас как водите се оттеглят, оставяйки след себе си рожденото място на Ренесанса, превърнато в пустош от тиня и отломки, с унищожени съкровища. От цял свят се събраха хиляди доброволци — студенти, професори, художници и историци, — за да направят опит да спасят каквото могат. Те живееха и работеха в град без отопление, вода, електричество, храна или каквито и да е било услуги. След седмица някои от спасителите бяха принудени да сложат противогази, за да се защитят от отровните изпарения, които изпускаха гниещите книги и картини.

Доброволците бяха наречени Angeli del Fango или „Калните ангели“.

Отдавна исках да напиша криминален роман, чието действие да се развива по времето на флорентинското наводнение. Главен герой в романа със заглавие „Коледната Мадона“ трябваше да бъде един историк-изкуствовед, пристигнал във Флоренция, за да стане „Кален ангел“. Той е специалист по загадъчния художник Мазачо, младият гений, поставил началото на италианския Ренесанс със своите изключителни фрески в параклиса Бранкачи, който неочаквано починал на двайсет и шестгодишна възраст, според слуховете — от отрова. Героят ми се записва доброволец в почистването на сутерена на Националната библиотека, вади книги и ръкописи от калта. Един ден той открива изключителен документ, който съдържа указания за местонахождението на прочутата изгубена картина на Мазачо. Наречена „Коледната Мадона“, картината е била централно табло в безследно изчезнал триптих, описан изключително живописно от Васари през 1600 година. Тя се смята за една от най-важните изгубени картини на Ренесанса.

Моят историк зарязва доброволческата работа и се впуска в лудешко търсене на картината. В един момент той изчезва. Няколко дни по-късно намират тялото му високо в планината Пратоманьо, захвърлено край пътя. Очите му са избодени.

Убийството така и не е разкрито и картината не е намерена. Сега, трийсет и пет години по-късно, се прехвърляме в наши дни. Синът му, преуспял художник от Ню Йорк, навлиза в кризата на средната възраст. Той осъзнава, че има нещо, което трябва да направи: да разкрие убийството на баща си. И единственият начин да го направи е като открие изчезналата картина. Така че той отлита за Флоренция и започва своето търсене — пътуване, което ще го отведе от трошливите архиви на етруските гробници до едно разрушено село високо в планината Пратоманьо, където е погребана ужасна тайна и където го очаква още по-ужасна съдба…

Точно този роман дойдох да напиша в Италия. Така и не се получи. Вместо това вниманието ми беше привлечено от Чудовището от Флоренция.

Животът в Италия щеше да се окаже невероятно приключение, за което въобще не бяхме подготвени. Никой от нас не говореше италиански. Аз бях прекарал няколко дни във Флоренция предишната година, но съпругата ми Кристин никога през живота си не беше посещавала Италия. Децата ни, от друга страна, бяха достигнали онази възхитителна възраст, в която приемаха дори най-необичайните промени в живота им с весело равнодушие. За тях всичко в живота беше необичайно, тъй като все още не бяха осъзнали кои са обичайните неща. И когато настъпи моментът, те съвсем безгрижно се качиха в самолета. Ние преживявахме нервен срив.