Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Пристигнахме във Флоренция през август 2000-та година: аз, Кристин и двете ни деца Алетея и Айзък, които бяха съответно на шест и пет години. Записахме ги в местните италиански училища, Алетея в първи клас, а Айзък в детската градина, а ние самите започнахме да посещаваме езикови курсове.

Преместването ни в Италия не мина без спънки. Учителката на Алетея ни съобщи, че ужасно се радва да има толкова щастливо дете в класа си, което пее по цял ден. Само се чудела какво точно пее. Скоро го научихме:

Не разбирам нищичко от туй, което тя говори, тя говори и говори по цял ден, но не мога да й разбера и дума…

Културните различия бързо изскочиха на преден план. Няколко дни, след като Айзък беше записан в детската градина, той се прибра вкъщи ококорен и ни разказа как учителката пушела цигари през междучасията и си хвърляла фасовете на детската площадка — а после шляпнала (шляпнала!) някакво четиригодишно дете, което се опитало да допуши един от тях. Айзък я наричаше „Грачещия гущер“. Бързо прехвърлихме него и сестра му в частно училище в другия край на града, което беше ръководено от монахини. Надявахме се, че монахините не пушат и не пошляпват. Оказахме се прави, поне за първото, и се наложи да приемем пошляпването от време на време като културно различие, с което трябваше да се примирим, както и с пушенето в ресторантите, шофьорите-самоубийци и чакането на опашка пред пощата, за да си платим сметките.

Училището се помещаваше в една великолепна вила от осемнайсети век, скрита зад масивни каменни стени, която сестрите от ордена на свети Джовани Батиста бяха превърнали в манастир. Междучасията си учениците прекарваха в голяма италианска градина с кипарисови дървета, жив плет, цветни лехи, фонтани и мраморни статуи на голи жени. Градинарят и децата бяха в непрекъсната война. Никой в училището, дори учителят по английски, не говореше английски.

Директорка на училището беше сурова монахиня с малки кръгли очички, която трябваше само да отправи поглед към някого, ученик или родител, за да го накара да изпадне в ужас. Един ден ни отведе настрани, за да ни каже, че нашият син бил ип monello . Ние й поблагодарихме за комплимента и хукнахме към къщи, за да проверим значението на думата. Тя означаваше „вагабонтин“. След това като ходехме на родителски срещи, винаги носехме с нас джобен речник.

Както се и надявахме, децата ни постепенно започнаха да учат италиански. Един ден Айзък седна на масата за вечеря, погледна към чинията със спагети, направи физиономия и каза „ Che schifо! “, местен израз, означаващ „Гадост!“. Много се гордеехме с него. До Коледа вече произнасяха цели изречения, а към края на учебната година италианският им беше толкова добър, че започнаха да се подиграват на нашия. Когато за вечеря ни идваха гости италианци, понякога Алетея ставаше от масата и тръгваше да марширува из стаята, размахвайки ръце и имитирайки нашия тромав американски акцент: „Как сте, господин и госпожа Коколини! Толкова се радваме да ви видим! Моля, влезте, разполагайте се, пийнете чаша вино с нас!“ Италианските ни гости умираха от смях.

Скоро свикнахме с новия ни живот в Италия. Флоренция и заобикалящите я градчета се оказаха възхитителни местенца, където като че ли всички се познаваха. Животът се живееше заради самия живот, а не заради някакъв краен резултат. Вместо ежеседмичното пътуване до супермаркета, пазаруването се превърна в шокиращо неефективна, очарователна рутина — посещавахме десетки магазини и търговци, всеки от които продаваше по един продукт. Това беше свързано с обмяната на новини, обсъждането на качествата на различните продукти, изслушването на начина, по който бабата на продавача приготвя и поднася въпросния продукт, който всъщност е единственият правилен начин, независимо какво казват другите. Не ви се позволява да докосвате храната, която купувате; опитването на зрелостта на сливата или собственоръчното слагане на лук в пазарската чанта е нарушаване на етикета. За нас пазаруването беше отличен урок по италиански, който същевременно беше и опасен. Кристин остави незабравимо впечатление у един симпатичен fruttivendolo (продавач на плодове) като му поиска зрели pesce и fighe , вместо pesche и fichi (риба и вагина, вместо праскови и смокини). Минаха много месеци, преди да се почувстваме поне мъничко флорентинци, въпреки че бързо се научихме, като всички добри флорентинци, да се отнасяме с пренебрежение към туристите, които обикаляха града, гледаха със зяпнали уста, облечени с панталони в цвят каки, бонбоненорозови гуменки, шапки-идиотки и препасали гигантски бутилки с минерална вода на кръста, сякаш се канеха да прекосят пустинята Сахара.