Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Прокурорите представиха оскъдните си доказателства. Сред тях присъстваха патронът и парцалът. На преден план излезе една пластмасова сапунерка, открита в къщата на Пачани. (Майката на една от жертвите каза, че синът й имал същата.) Фотография на нимфата на Ботичели беше поставена редом със снимка в близък план на жертвата със златната верижка в устата. Като доказателство беше представен и един немски скицник, също намерен в къщата на Пачани, защото роднини на двамата германци казаха, че те притежавали подобен. Пачани заяви, че го е намерил преди години в някакъв контейнер за отпадъци и бележките в него със сигурност бяха написани доста преди убийството. Прокурорите не спираха да твърдят, че хитрият селянин ги е добавил по-късно, за да отклони подозренията. (В статията си Специ посочи, че за Пачани би било по-лесно просто да хвърли уличаващия го скицник в камината.)

Сред свидетелите бяха и старите дружки на Пачани от Каза дел Пополо, построеният от комунистите обществен клуб и зала за събрания на работниците от Сан Кашиано. Приятелите му бяха предимно недодялани типове, необразовани, съсипани от лошото вино и проститутките. Сред тях имаше един мъж на име Марио Вани, некадърник, бивш пощальон от Сан Кашиано, наричан от съгражданите си Семката — тоест онази част от ябълката, която не става за ядене и се изхвърля.

В съдебната зала Вани беше объркан и ужасен. Вместо да отговори на първия въпрос („Каква е настоящата ви работа?“), той се впусна да обяснява с треперлив глас, че да, познава Пачани, но те били просто „другари по чашка“ и нищо повече. Изглежда, че за да избегне грешните отговори, пощальонът беше запаметил тази фраза, с която отговаряше на повечето въпроси, независимо дали използването й беше уместно или не.

— Eravamo compagni di merende — не спираше да повтаря той. — Ние сме просто другари по чашка.

Ние сме просто другари по чашка. Така злощастният пощальон изрече фразата, която щеше да влезе в речника на италианския език. Compagni di merende , „другари по чашка“ днес е разговорен израз на италиански, който означава приятели, които се преструват, че правят нещо невинно, докато в действителност се занимават с някакви потайни, ужасни дела. Изразът стана толкова популярен, че дори има собствена страница в Уикипедия.

— Ние сме другари по чашка — продължаваше да отговаря Вани на всеки въпрос, брадичката му трепереше, а кривогледите му очи оглеждаха обширната зала.

Прокурорът се ядосваше все повече на Вани и непрекъснато повтаряната фраза. Вани се отказа от всичките си показания, дадени при предварителните разпити. Той отрече да е ловувал заедно с Пачани, отказа се от многобройните изявления, които беше направил и накрая се отрече от всичко, кълнейки се, че не знае нищо и възмущавайки се на висок глас, че двамата с Пачани не са нищо повече от другари по чашка. Председателят на съда най-накрая си изпусна нервите:

— Синьор Вани, вие премълчавате много неща и ако продължавате така, накрая ще ви обвиним в лъжесвидетелстване.

Вани продължи да се оплаква:

— Но ние бяхме просто другари по чашка! — Цялата зала избухна в смях, а съдията започна да удря с чукчето си по масата.

Поведението му на свидетелското място предизвика подозрението на един полицай на име Микеле Джутари, който по-късно щеше да поеме разследването на Чудовището от главен инспектор Перуджини. За залавянето на Чудовището (тоест Пачани), Перуджини беше възнаграден с изключително завиден пост: беше изпратен в град Вашингтон, където стана офицер за свръзка между италианската полиция и американското ФБР.

Джутари щеше да поведе разследването към нов, впечатляващ етап. Но за сега той просто изчакваше встрани, наблюдаваше и слушаше, и развиваше своя собствена теория за престъпленията.

В процеса настъпи онзи момент, който италианците наричат „закопаване“ — мигът, в който пред съда се изправя ключов свидетел, който подпечатва съдбата на обвиняемия. Свидетелят в процеса срещу Пачани се наричаше Лоренцо Нези, кльощав подмазвач, със зализана назад коса и слънчеви очила „Рей Бан“, разкопчана риза и златни верижки, които се поклащаха върху косматите му гърди, сладкодумец и донякъде любимец на жените. Дали защото обичаше да е център на вниманието, или от желание да се появи на първите страници в пресата, Нези щеше да се превърне в истински сериен свидетел, появявайки се тогава, когато най-силно се нуждаеха от него, внезапно припомняйки си забравени от години събития. Това беше дебютната му поява; щяха да последват още много.