Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Процесът срещу Пиетро Пачани започна на 14 април 1994 година. Съдебната зала беше пълна с народ; бяха разделени на такива, които го смятаха за виновен и други, поддържащи невинността му. Наоколо се разхождаха момичета, облекли тениски с надпис на английски „Аз ♥ Пачани“. Присъстваха неизменните фотографи, оператори и журналисти, сред които, придружаван от главен инспектор Руджеро Перуджини, се намираше и писателят Томас Харис.

Процесът представляваше перфектен театър: ограничено време, закрита зала, рецитиране на темите, определени роли — обвинител, адвокати, съдии, обвиняем. Нямаше друг процес, който да разиграва по-голям театър от този на Пачани — мелодрама, достойна за Пучини.

По време на заседанията фермерът се поклащаше напред-назад и хлипаше, а понякога се провикваше на древния си тоскански диалект „Аз съм сладко малко агънце!… Разпъват ме като Христос на кръста!“ Понякога се изправяше в цял ръст, измъкваше от джоба си малка икона на Светото сърце и я размахваше към лицата на съдиите, докато председателят на съда не му наредеше да седне на мястото си. Друг път скачаше гневно, с пламнало лице, пръскайки слюнка наоколо, проклинаше свидетеля или самото Чудовище, обръщаше се към Бог със събрани длани и очи, обърнати към небето, виейки „Нека вечно да гори в ада!“.

След четвъртия ден на процеса Специ пусна първата си голяма статия. Основното доказателство срещу Пачани беше неговата странна картина — онази с кентавъра и седемте кръста, — която психолозите определиха като „съвместима“ с психопатичната личност на Чудовището. Истинската картина беше увита в плат, но Специ най-накрая успя да се сдобие с нейна снимка от офиса на прокурора. Отне му само няколко дни да открие истинския художник — петдесетгодишен чилиец на име Кристиян Оливарес, избягал в Европа по време на диктатурата на Пиночет. Оливарес се разгневи, когато научи, че картината му е била използвана като доказателство срещу сериен убиец.

— В тази картина — обясни той на Специ, — исках да пресъздам гротескния ужас на диктатурата. Нелепо е да се гледа на нея като на творение на психопат. Все едно да кажат, че серията „Бедствията на войната“ на Гойя го определя като луд, като чудовище, което трябва да бъде заключено зад решетките.

Специ се обади на Перуджини.

— Утре — каза той на главния инспектор, — вестникът ми ще публикува статия, в която ще оповести, че картината, която приписвате на Пачани, не е нарисувана от него, а от един чилийски художник. Какво ще кажете по въпроса?

Статията предизвика голямо объркване. Главният прокурор Виня се опита да я омаловажи:

— Масмедиите преувеличават значението й — каза той. Друг прокурор, Паоло Канеса, се опита да намали щетите, обяснявайки, че „Пачани се подписал на картината и казал на няколко свои приятели, че тя показвала собствените му сънища“.

Процесът се точи още шест месеца. Камерите се взираха от ъгъла на съдебната зала към Пачани и свидетелите, които се изправяха срещу него. Образите им се излъчваха на екран, който се намираше от лявата страна на съдийската маса, така че дори онези, които се намираха на най-отдалечените места, да могат да следят събитията. Всяка вечер телевизиите излъчваха върховите моменти от процеса, привличайки огромна публика. На вечеря всички се събираха пред телевизорите, за да гледат съдебната драма, по-интересна от която и да е сапунена опера.

Кулминацията настъпи, когато на свидетелското място се изправиха дъщерите на Пачани. Цяла Тоскана седна пред телевизорите, за да гледа показанията им.

Флорентинци никога нямаше да забравят лицата на двете дъщери (едната от които по-късно влезе в манастир), които плачеха, докато разказваха с мъчителни подробности как са били изнасилвани от баща си. Пред очите на всички се разкри един образ на провинциална Тоскана, който се различаваше твърде много от онзи, представен във филма „Под небето на Тоскана“. Показанията описваха семейство, в което жените понасяха обиди, тормоз, биваха пребивани с бастун и бяха подлагани на сексуално насилие.

— Той не искаше дъщери — каза едната жена през плач. — Веднъж мама пометна и той знаеше, че е било момче. Каза ни: „Вие двете трябваше да умрете, а той да живее“. Имаше случай, в който ни накара да ядем месо от мармот, който беше убил заради кожата му. Биеше ни, когато не искахме да лягаме при него.

Показанията им нямаха нищо общо с Чудовището от Флоренция. Когато въпросите най-после се насочиха в тази посока, двете дъщери не можеха да се сетят за нищичко — пистолет, кърваво петно, необмислена дума, изпусната от него по време на среднощните му пиянски изстъпления, — което да свърже баща им с двойните убийства на Чудовището от Флоренция.