Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Ротела подготви заключителния си доклад. Това беше един много любопитен документ. В повече от сто страници ясно, логично изложение той описваше развитието на разследването на сардинците. Описваше в детайли клановото убийство пред 1968 година, как е било извършено и кой е участвал в него. Проследяваше се възможният маршрут на беретата двайсет и втори калибър от Холандия през Сардиния до Тоскана, в ръцете на Салваторе Винчи. Изграждаше убедителен казус, че сардинците, които са участвали в убийствата през 1968 година, са знаели кой е отнесъл пистолета в дома си и съответно са били наясно за самоличността на Чудовището. И че тази личност е Салваторе Винчи.

А след това на последната страница изведнъж пишеше: „P.Q.M. 8 8 P.Q.M (per questi motivi — ит.) — по тези причини. — Б.пр. разследването се прекратява.“ Той оттегляше всички обвинения срещу сардинците и официално ги освобождаваше от всякакви връзки с убийствата на Чудовището от Флоренция и с клановото убийство от 1968 година. Марио Ротела се отказа от случая и беше прехвърлен в Рим.

— Нямах друг изход — каза Ротела на Специ в интервю. — Този край донесе много горчивина на мен и на мнозина други.

Тогава — както и днес — беше ясно, че Ротела и карабинерите, независимо от множеството им грешки, всъщност бяха избрали правилния път. Най-вероятно Чудовището от Флоренция наистина беше член на сардинския клан.

Официалното закриване на Сардинската следа означаваше, че разследването на Чудовището щеше да продължи в единствената правилна посока.

Карабинерите изтеглиха своите хора от SAM и специалният отряд беше реорганизиран изцяло от полицаи под командването на главен инспектор Перуджини. Пачани остана единственият заподозрян и те ожесточено го преследваха. Главният инспектор беше убеден, че краят на играта е близо и бе решен да я доведе до край.

Годината беше 1989 и Чудовището не беше убивало от четири години. Флорентинци започнаха да си мислят, че може би най-накрая полицията е заловила правилния човек.

Перуджини прие да участва в популярно телевизионно шоу и стана звезда в мига, когато накрая погледна през тъмните си очила „Рей бан“ в камерата и заговори директно на Чудовището с твърд, но не лишен от съчувствие глас:

— Ти не си толкова луд, колкото те изкарват хората. Твоите фантазии, твоите импулси управляваха ръката ти и ръководеха действията ти. Сигурен съм, че дори в този момент се опитваш да се бориш с тях. Искаме да знаеш, че сме готови да ти помогнем да ги преодолееш. Знам, че миналото те е научило да бъдеш подозрителен и да пазиш мълчание, но в този момент не те лъжа и никога няма да го направя, ако решиш да се освободиш от това Чудовище, което те тормози. — Той направи кратка пауза. — Знаеш как и къде да ме намериш. Аз ще те чакам.

Речта, която милиони зрители приеха като напълно спонтанна, всъщност беше написана предварително от екип психолози. Перуджини я беше научил наизуст. Тя беше предназначена изключително за Пачани, за когото знаеха, че ще си бъде вкъщи и ще гледа предаването. В дните преди това полицията беше сложила подслушвателни устройства в къщата му с надеждата да запише някоя уличаваща реакция след внимателно обмислената реч на Перуджини.

След края на предаването записите от къщата на Пачани бяха прибрани и старателно прослушани. Всъщност наистина имаше реакция. Когато Перуджини привърши речта си по телевизията, Пачани изригна в поток от ругатни на тоскански диалект, който беше толкова стар, толкова забравен, че би доставил истинска радост на всеки лингвист. След това проплака, отново на диалект:

— По-добре да не споменават имена, защото аз съм просто един беден, невинен, нещастен човек!

Изминаха три години. Между 1989 и 1992 година разследването на Перуджини отбеляза слаб напредък. Той не можа да открие никакъв пистолет. Намереното в къщата и двора на Пачани беше достатъчно, за да удовлетвори фантазиите на следователите, но не стигаше, за да го арестуват за убийство.

Когато го разпитваха, Пачани отговаряше много по-различно от хладнокръвните и самоуверени братя Винчи. Отричаше на висок глас всичко, лъжеше дори за незначителни неща, непрекъснато си противоречеше, избухваше в плач и хленчеше, че е невинен и несправедливо обвинен.

Колкото повече Пачани лъжеше и викаше, толкова повече Перуджини се убеждаваше във вината му.

Една сутрин в началото на деветдесетте Марио Специ, вече журналист на свободна практика, мина през полицейското управление и се отби при един стар приятел от времената му на криминален репортер, с надеждата да измъкне някаква интересна история. Беше подочул слухове, че преди години Перуджини и SAM са търсили помощта на ФБР. Резултатът бил таен профил на Чудовището, изготвен от прочутия отдел за поведенческа психология на серийните убийци в Куонтико. Но никой не го беше виждал — ако все още съществуваше.