Дъглас Престън - Чудовището от Флоренция

Веднъж научи от един изморен полицай, че следователите са разпитвали и освободили някакъв странен тип, който се представял за съдебен патолог. Специ хареса историята и я проучи за вестника. Мъжът беше „доктор“ Карло Сантанджело, трийсет и шестгодишен флорентинец с приятен външен вид, почитател на уединението, разделен със съпругата си, който се разхождаше из града облечен в черно, с очила с опушени стъкла, хванал в лявата си ръка лекарска чанта. На визитната му картичка пишеше:

Съдебен патолог

Институт по патология, Флоренция

Институт по патология, Пиза — отдел съдебна медицина

Във вездесъщата чанта на доктора се намираха професионалните му инструменти — няколко идеално наточени и блестящи скалпела. Вместо да поддържа постоянен кабинет, д-р Сантанджело предпочиташе да прекарва дните си в различни хотели или квартири в малките градове около Флоренция. Когато избереше хотел, гледаше наблизо да има малко гробище. Ако имаше стая с изглед към надгробните камъни, толкова по-добре. Лицето на д-р Сантанджело и очите му, скрити зад тъмните стъкла, бяха познати на всички от персонала на OFISA, най-преуспяващата погребална агенция във Флоренция, където той често прекарваше часове, сякаш имаше много важна работа. Лекарят с тъмните очила пишеше рецепти, преглеждаше пациенти и дори се занимаваше странично с психоанализа.

Единственият проблем беше, че д-р Сантанджело не беше съдебен патолог. Той дори не беше лекар, макар според един от свидетелите той дори беше оперирал жив човек.

Сантанджело беше разкрит, когато на южната магистрала край Флоренция стана ужасна автомобилна катастрофа и някой си спомни, че в близкия хотел живее лекар. Д-р Сантанджело беше извикан да окаже първа помощ и всички с изненада разбраха, че той е човекът, извършил аутопсиите на телата на Сузана Камби и Стефано Болди, последните жертви на Чудовището. Поне така твърдяха неколцина служители в хотела, които го чули от устата на доктора, когато той гордо отворил чантата си и им показал професионалните си инструменти.

Карабинерите дочуха за странните твърдения на Сантанджело и не след дълго установиха, че той въобще не е лекар. Узнаха за пристрастеността му към малки гробища и секционни зали и дори, което беше още по-тревожно, за увлечението му по скалпелите. Карабинерите побързаха да го привикат на разпит.

Фалшивият съдебен патолог веднага си призна, че е лъжец и измамник, макар да не успя да обясни странното привличане, което изпитваше към нощните гробища. Но все пак разгорещено обяви за клевета историята, която беше разказала приятелката му — че посред нощ изведнъж прекъснал страстната любовна игра с обяснението, че трябва да изпие няколко сънотворни, защото това бил единственият начин да устои на изкушението да хукне из гробищата.

Подозренията, че д-р Сантанджело е Чудовището, не се задържаха дълго. Служителите на хотела му осигуриха алиби за всяка от нощите с двойните убийства. Лекарят, твърдяха свидетелите, си лягал рано, между осем и половина и девет, за да може да се събуди към три сутринта, когато отваряли гробищата.

— Знам, че върша странни неща — каза Сантанджело на магистрата, който го разпитваше. — Понякога ми хрумва, че може да не съм съвсем в ред.

Историята със Сантанджело беше само една от множеството превъзходни статии, които Специ създаде като официален „монстролог“ на вестника. Той пишеше за обладани от духове, гледачи на таро, прорицатели, геоманти и ясновидци, които предлагаха услугите си на полицията — и някои от които наистина бяха наети, а препис от „виденията“ им беше надлежно заверен и каталогизиран. Често се случваше вечерта в домовете на хората от средната класа да завършва по следния начин: домакин и гости, насядали около трикрака масичка, върху която е поставена малка стъклена чаша с дъното нагоре, да задават въпроси на някоя от жертвите на чудовището и да получават неговия или нейния отговор. Резултатите от тези „сеанси“ често биваха изпращани на Специ в „Ла Национе“, в полицията или трескаво се разпространяваха сред групите от вярващи. Паралелно с полицейското разследване те започнаха свое в отвъдното, отразявано от Специ за голяма радост на своите читатели, които се забавляваха с описанията му на сбирки и сеанси в гробищата, чиято цел беше разговор с мъртвите.

Случаят с Чудовището разтърси до такава степен града, че дори възкреси отдавна забравения призрак на мрачния монах от „Сан Марко“, Савонарола, и яростната му борба срещу упадъчния дух на неговата епоха. Имаше хора, които приемаха Чудовището като поредния възправил се срещу Флоренция и предполагаемия й морален и духовен упадък, алчността на средната класа и нейния материализъм. „Чудовището — написа един кореспондент в уводната си статия — е живото олицетворение на този търговски град, потънал в една безкрайна оргия от нарцистично самозадоволяване, фаворизирана от свещеници, управници, надути професори, политици и всякакви самозвани драскачи… Чудовището е долнопробен защитник на средната класа, който се крие зад фасада от буржоазна почтеност. Той е просто някакъв тип с ужасен вкус“.