Специ насочи вниманието на началника на мобилния екип към едно очевидно несъответствие — пълнителят на беретата двайсет и втори калибър побира само девет патрона, а на местопрестъплението бяха открити единайсет гилзи. Началникът му обясни, че обученият стрелец може да вкара десет патрона в пълнителя и един в цевта, зареждайки малкия пистолет с единайсет патрона.
На следващия ден Енцо Спалети беше освободен от затвора.
Реакцията след новото двойно убийство спокойно можеше да се опише като „истерия“. Полицията и карабинерите бяха засипани с писма, анонимни и подписани, в които се даваха предположения за предполагаемия извършител. Сред обвинените бяха лекари, хирурзи, гинеколози и дори свещеници, редом с бащите, зетьовете, любовниците и съперниците. До този момент италианците бяха считали серийните убийци за феномен, типичен за северна Европа, нещо, което се случва в Англия, Германия или Скандинавия — и, разбира се, в Америка, където проявите на насилие като че ли бяха десетократно повече. Но никога в Италия.
Младите хора изпаднаха в ужас. Нощем околностите на града напълно опустяваха. Вместо това определени тъмни улички в града, особено около базиликата Сан Миниато ал Монте, бяха претъпкани с паркирани една до друга коли, чиито прозорци бяха облепени с вестници, зад които се криеха младите любовници.
След убийствата Специ продължи близо месец да работи нон-стоп и написа петдесет и седем статии за „Ла Национе“. Той винаги улавяше сензационните новини и ги пускаше пръв, така че вестникът достигна най-високия тираж в историята си. Мнозина журналисти започнаха да го следят, с надеждата да открият кои са източниците му.
През годините Специ беше разработил много хитроумни номера, за да измъква информация от полицията и прокурорите. Всяка сутрин обикаляше офисите на съдиите и прокурора, за да види дали не се е появило нещо ново. Висеше из коридорите, разговаряше с адвокатите и полицаите, събираше късчетата информация. Обаждаше се на Фоско, техническият помощник на съдебния патолог, разпитваше го за някакви нови интересни трупове, понякога звънеше в пожарната, защото пожарникарите често бяха викани на местопрестъпленията, за да изваждат телата на загиналите, особено ако плаваха във вода.
Но най-качественият източник на информация за Специ беше един дребен мъж, който работеше в подземията на съдебната палата, незначителен тип с незначителен пост, напълно пренебрегван от останалите журналисти. Той се занимаваше със забърсването на праха и поддържането в ред на дневниците, в които ежедневно се записваха имената на хората, които са indagato — тоест, които се разследват — и причините за започналото разследване. Специ беше уредил този обикновен работник с безплатен абонамент за „Ла Национе“, за което човекът му беше безкрайно благодарен и в замяна му позволяваше да рови из дневниците. За да запази тази информация от журналистите, които непрекъснато го следваха, Специ изчакваше до 13:30 часа, когато колегите му се събираха пред съдебната палата, за да отидат на обяд. Той се промъкваше по една странична уличка, която криволичейки го отвеждаше право до задния вход на съда, и посещаваше тайния си приятел.
След като Специ събереше няколко интересни факта от някаква история — достатъчно, за да е сигурен, че е попаднал на нещо — той отиваше в кабинета на прокурора и се преструваше, че знае всичко за нея. Прокурорът, който работеше по случая, започваше притеснено да се пита с каква информация разполага Специ и повеждаше разговор с него. Умело блъфирайки, преструвайки се и парирайки атаките му, Специ успяваше да получи потвърждение за всичко, което знаеше, както и да запълни пропуските, потвърждавайки най-големия страх на прокурора, че журналистът знае всичко.
Младите адвокати, които се въртяха из съдебната палата, бяха последният, задължителен източник на информация. Те отчаяно желаеха да видят имената си в пресата; това беше критичен етап в развитието на кариерата им. Когато Специ се нуждаеше от някой важен документ, като например стенограмата от някое закрито дело или дознанието, той молеше някой от адвокатите да му го донесе, намеквайки, че ще му се отплати. Ако човекът се поколебаеше, а документът беше важен, Специ си позволяваше да го заплаши:
— Ако не ми направиш тази услуга, ще се постарая името ти да не се появи в никой вестник поне една година.
Той блъфираше, разбира се, защото нямаше подобна власт, но тази перспектива ужасяваше наивния млад адвокат. Подплашени по този начин, понякога адвокатите позволяваха на Специ да отнесе у дома си целия комплект документи от дадено разследване. Той прекарваше цялата нощ в копирането им и на сутринта ги връщаше.
Читать дальше