Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

Никога няма да ти разкажа за това, дъще. То е просто вик, скрит в моето сърце. Това нещастно скапано сърце, което несъмнено не може да издържи докрай.

Може би ще издържи, помисли той, изпи две таблетки с глътка джин и погледна отвъд сивия лед.

Сега ще извикам онзи кисел тип, ще се стегна и ще се добера някак си до онази къща във фермата или ловния дом, както, предполагам, трябва да я нарека. Ловът свърши.

Полковникът даде знак на лодкаря да се приближи, като се изправи в потопената бъчва, стреля два пъти в празното небе и му помаха да дойде към прикритието.

Лодката пристигна бавно, чупейки леда през целия път; мъжът събра дървените мамци, хвана викачката, сложи я в чувала и събра патиците с помощта на кучето, което се плъзгаше по леда. Гневът на лодкаря, изглежда, беше преминал и беше заменен със задоволство.

— Не убихте почти нищо.

— С твоя помощ — отговори полковникът.

Това беше всичко, което си казаха. Лодкарят постави патиците внимателно, с гърдите нагоре, на носа на лодката, а полковникът му подаде пушките си и сандъчето за патрони със закрепеното за него столче.

Полковникът се качи в лодката, а лодкарят провери дали нещо не е останало в прикритието и свали закаченото на стената на бъчвата, подобно на престилка с джобове, приспособление, в което слагаха патроните. След това и той се качи в лодката. Започнаха да се придвижват бавно и трудно напред през леда към водите на мътния канал, които не бяха замръзнали. Полковникът работеше с греблото също така усилено, както и на идване. Но сега, на ярката слънчева светлина, те виждаха снежните планини на север и обраслия с острица бряг на канала пред тях и работеха с греблата напълно съгласувано.

Промъкнаха се между последните отломъци лед, изплъзнаха се от тях и навлязоха в канала; лодката изведнъж заплува с лекота. Полковникът подаде голямото гребло на лодкаря и седна. Беше изпотен.

Кучето, което досега трепереше в краката на полковника, издраска с лапи по планшира, скочи и доплува до брега на канала. Отърси водата от бялата си изцапана козина и потъна в кафявата острица. Полковникът проследи пътя му по движенията на храстите. То така и не получи своята луканка.

Полковникът чувствуваше как се поти и макар и да знаеше, че куртката му го пази от вятъра, изпи две таблетки с глътка джин от манерката си.

Манерката беше плоска, сребърна, с кожен калъф. Под протрития, изцапан калъф върху едната страна беше гравирано: „На Ричард от Рената, с обич.“ Никой не беше виждал това посвещение, освен момичето, полковника и мъжа, който го беше гравирал. Манерката не беше надписана на същото място, където беше купена. Това стана през първите дни, помисли полковникът. Сега кой би обърнал внимание?

Върху капака, който беше на винт, пишеше: „От Р. на Р.К.“.

Полковникът предложи манерката на лодкаря, който погледна първо него, после манерката и каза:

— Какво е това?

— Английска grappa.

— Ще я опитам.

Той отпи голяма глътка, така, както селяните пият от манерка.

— Благодаря.

— Ти уби ли много патици?

— Четири, а кучето намери три ранени от други ловци.

— Защо стреля?

— Сега съжалявам. Стрелях от яд.

И аз самият съм правил това понякога, помисли полковникът и не попита лодкаря за какво е бил ядосан.

— Съжалявам, че долетяха толкова малко патици.

— Какво да се прави, случва се — отговори му полковникът.

Той наблюдаваше движението на кучето във високата трева и остриците. Изведнъж видя, че то се спря и застана неподвижно. След това се хвърли. Скочи високо и се спусна напред и надолу.

— Хвана ранена патица — каза полковникът.

— Боби — извика лодкарят, — носи, носи!

Остриците се раздвижиха и кучето се показа с ранения паток в устата. Сиво-бялата шия и зелената глава се клатеха нагоре-надолу като змийска глава. В това движение нямаше никаква надежда.

Лодкарят спря рязко лодката с нос към брега.

— Аз ще я взема — каза полковникът. — Боби!

Той измъкна патицата от устата на кучето, което я стискаше леко. Патокът беше невредим, здрав, приятен на пипане, с туптящо сърце и безнадеждни очи на пленник.

Полковникът го огледа внимателно, галейки го, както се гали кон.

— Само крилото му е ударено — каза той. — Ще го държим за викач или ще го пуснем през пролетта. Ето, вземи го и го сложи в чувала при женската.

Лодкарят пое внимателно патока и го сложи в чувала от зебло, който беше под носа на лодката. Полковникът чу как женската започна да му говори. Или може би протестира, помисли той. Не разбирам патешкия говор през чувал от зебло.