Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— Не нарани ли болната си ръка?

— Не. Само веднъж ударих с нея по главата — обясни той. — А по тялото удрях с юмрук.

— Може ли да я пипна?

— Да, но много нежно.

— Тя е ужасно подута!

— Няма нищо счупено, а подуването винаги спада.

— Обичаш ли ме?

— Да. Обичам те с две малко подути ръце и с цялото си сърце.

Ето как беше станало всичко. И може би този или някой друг ден направи чудото. Човек никога не знае, мислеше полковникът. Беше се случило великото чудо, а той съвсем не го беше извършил преднамерено. Нито, мислеше той, ти, кучи сине, някога си му се противопоставял.

Беше по-студено от всякога, разчупеният лед замръзна отново и патицата вече дори не поглеждаше нагоре. Беше се отказала от предателството и търсеше сигурност.

Ах ти, кучко, помисли си полковникът. Макар че несправедливо те обвиняват. Такъв ти е занаятът. Но защо женската мами по-добре от мъжкия? Ти сам трябва да си отговориш. Пък и това не е вярно. Но какво, по дяволите, е вярно? В действителност мъжките мамят по-добре.

А сега не мисли за нея! Не мисли за Рената, защото няма никаква полза. Може дори да се окаже вредно за тебе. А и вече си казахте довиждане. Ама че раздяла! С всичките й двуколки. Тя не би имала нищо против да се качи на проклетата двуколка с тебе, но при условие, че двуколката е истинска.

Много груб занаят, помисли той. Да обичаш и да се разделяш. Причинява болка.

Кой ти дава право да се познаваш с такова момиче?

Никой, отговори си той. Андреа ме запознава с нея.

Но как може да обича такъв нещастен кучи син като тебе?

Не знам, помисли си той искрено. Не знам, най-искрено.

Полковникът не знаеше, че момичето го обичаше, защото той не се беше събуждал нещастен нито една сутрин през живота си, независимо дали е имало атака, или не. Беше изпитвал мъка и печал, но никога не се беше чувствувал нещастен сутрин.

Такива хора почти няма и момичето, макар и младо, можа да го отличи.

Сега тя е вкъщи и спи, помисли си полковникът. Ето къде трябва да бъде, а не в някое проклето прикритие за лов на патици със замръзнали мамци.

Макар че дяволски ми се иска да е тук, прикритието да е двойно и тя да гледа дали от запад няма да се появи върволица. Щеше да е хубаво, ако й е достатъчно топло. Навярно ще мога да купя една от онези истински пухени куртки, макар че никой, който има такава куртка, не би я продал. От онези, които отпуснаха по погрешка на военновъздушните сили.

Бих могъл да науча как се подплатяват и да направя една с пуха от тези патици тук, мислеше той. Ще намеря добър шивач да я скрои. Можем да я направим двуредна, без джоб отдясно, а на рамото да сложим парче от замшева кожа, за да го предпазва от приклада.

Ще направя точно така, каза си той. Ще направя точно така, или ще съблека някой тип и ще дам да я преправят за нея. Бих искал да й намеря една хубава ловна пушка „Парди 12“, но не чак толкова лека, дявол да го вземе, или двуцевка „Бос“. Тя трябва да има добри пушки. Двуцевка „Парди“ според мен.

Точно тогава той чу лекото свистене на птичи криле, които цепеха бързо въздуха, и погледна нагоре. Но те бяха твърде високо. Той само повдигна очи. Птиците летяха толкова високо, че виждаха ловеца в бъчвата и скованите в леда мамци с унилата патица, която също ги видя и изкряка силно в своето честно предателство. Патиците бяха широкоопашатки, продължиха полета си към морето.

Никога не съм й подарил нищо, както отбеляза тя. Само тази малка мавърска глава, което не е кой знае какво. Тя си я избра и аз й я купих. Така не се прави подарък.

Това, което бих искал да й дам, е сигурност, но тя вече не съществува; цялата си любов, но тя нищо не струва; всичките си земни блага, а какво ли имам всъщност, ако не се смятат двете добри ловни пушки, военните униформи, медалите и ордените с почетните грамоти и няколко книги. И пенсия на полковник в оставка.

С всички мои земни блага аз те дарявам, помисли си той.

А тя ми даде любовта си, няколко безжизнени камъка, които й върнах, и картината. Е, винаги мога да й върна, и картината. Бих могъл да й дам пръстена си, помисли той, но къде, по дяволите, съм го дянал, не зная.

Тя не би искала моя „Кръст за отлична служба“, нито двете Сребърни звезди или другите боклуци. Не би искала и медалите на собствената й страна. Нито на Франция. Нито на Белгия. Би било много тъжно, ако й ги предложа.

По-добре е просто да й дам любовта си. Но как, по дяволите, се изпраща тя и как се запазва свежа? Не може да се опакова в сух лед.