Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

А ако може? Трябва да питам. А как, по дяволите, ще изпратя онзи бракуван двигател от джип на стареца?

Намери изход, каза си полковникът. Да намираш изход е твоят занаят. Да намираш изход, когато стрелят по теб, добави той.

А как бих искал онзи кучи син, който ми развали лова, да имаше истинска пушка и аз да имах истинска пушка. Тогава щяхме много лесно да разберем кой може да намира изход. Дори в една скапана бъчва в блато, където не може да се маневрира. Щеше да му се наложи да се приближи доста, за да ме улучи.

Спри, каза си той, и мисли за момичето. Ти повече не искаш да убиваш — никого, никога.

На кого ги разправяш? Искаш да минеш за християнин? Би могъл да се опиташ честно. Така тя би те харесала повече. Сигурен ли си? Не знам, призна си той откровено. Честна дума, за бога, не знам.

Може би в края на живота си ще стана християнин. Да, каза си той, може би ще станеш. Кой иска да се обзаложим?

— Ти искаш ли да се обзаложим? — попита той викачката.

Но тя гледаше нагоре към небето и беше започнала обичайното си крякане.

Прелетяха много високо и не се завъртяха в кръг. Само погледнаха надолу и продължиха към откритото море.

Сигурно ще кацнат във водата, мислеше полковникът. А там може би ги причаква ловец в плоскодънна лодка. Някой сигурно ги дебне отблизо в закътано от вятъра място. Е, когато той стреля, патиците ще се разпръснат и някои може би ще се върнат към мене. Но всичко наоколо е сковано в лед и аз трябва вече да тръгвам, вместо да стоя тук като глупак.

Убих достатъчно и стрелях много добре, никога не съм стрелял така дяволски добре. Никой не стреля по-добре от теб тук, с изключение на Алварито, а той е още момче и е по-бърз. Но ти удари по-малко патици от много по-лоши и посредствени ловци!

Да, знам това. Знам и защо е така та нали вече не гоним бройка, пък и устава захвърлихме, помниш ли?

Той си спомни как по някакво чудо — защото по време на война това става случайно — той беше за известно време с най-добрия си приятел в боя в Ардените и двамата преследваха противника.

Беше ранна есен, намираха се в планинска местност с песъчливи пътища и гори от дъб, бор и шубрак. Следите на противниковите танкове и гъсеничните коли се виждаха ясно върху влажния пясък.

Предишния ден беше паднал дъжд, но сега се изясняваше и видимостта беше добра — цялата хълмиста местност можеше да се наблюдава добре. Двамата с приятеля му я оглеждаха внимателно с бинокли, като че ли търсеха дивеч.

Полковникът, който тогава беше генерал и заемаше поста помощник-дивизионен командир, познаваше отпечатъците на всяка гъсенична кола, която преследваха. Знаеше кога противниковите коли са изчерпали запасите си от мини и приблизителния брой на снарядите, които им остават. Беше преценил къде ще води бой противникът, преди да стигне линията „Зигфрид“. Той беше сигурен, че врагът няма да се бие на нито едно от двете места, където го очакваха, а щеше да продължи с пълна скорост.

— Ние сме доста напред за хора с нашия висок чин, Джордж — каза той на най-добрия си приятел.

— Не се ли изсилваш, генерале?

— Възможно е. А сега ще зарежем устава и ще ги преследваме до дупка.

— Съгласен съм напълно, генерале. Защото аз самият съм писал устава — отговори най-добрият му приятел. — Но представи си, че са оставили нещо там?

Той посочи мястото, в което беше логично врагът да се отбранява.

— Ами — каза полковникът. — Имат боеприпаси колкото една пожарна команда.

— Всеки е прав, докато се окаже, че греши — отговори най-добрият му приятел и добави: — генерале.

— Аз съм прав — каза полковникът.

И беше прав, макар че, за да получи точни сведения, той не бе действувал в духа на Женевската конвенция, за която се твърдеше, че ръководи военните действия.

— Хайде тогава да ги преследваме — предложи най-добрият му приятел.

— Нищо не ни пречи и аз ти гарантирам, че те няма да спрат в нито едно от двете места. Не съм го научил от някой фриц. Но според моите пресмятания ще стане точно така.

Той още веднъж огледа местността, чу вятъра в дърветата, усети мириса на изтравничето под ботушите си, взря се в следите по влажния пясък и това беше краят на тази история.

Чудя се дали да й разкажа, мислеше полковникът. Не, не трябва, защото ми прави голяма реклама. Но ми се иска някой друг да й разкаже. Джордж не може. Той е единственият, който е в състояние да опише случката, но не може. Дяволски съм сигурен, че не може.

Бях прав в повече от деветдесет и пет процента от случаите, а това е дяволски добро ниво дори и в нещо така просто като войната. Но когато сгрешиш, тези пет процента безспорно значат много.