Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

На всяко рамо полковникът имаше малък орел с разперени криле, избродиран върху мундира със сребърни конци. Орлите не се хвърляха в очи, пък и стояха там от дълго време. Но все пак се виждаха.

Двамата моряци отново подсвирнаха.

— Застани там до стената, ако искаш да гледаш — каза полковникът на момичето. — Или гледай встрани.

— Те са много едри и млади.

— Скоро ще се смалят — обеща й полковникът.

Приближи се до подсвиркващите и попита:

— Къде е вашият брегови патрул?

— Откъде да знам — каза по-едрият. — Аз просто искам да огледам дамата.

— Хора като вас имат ли имена и лични номера?

— Не съм длъжен да знам.

Другият каза:

— Не съм длъжен да давам обяснение на един полковник.

Старо армейско момче, помисли полковникът, преди да го удари. Отракан моряк, знае си правата.

Удари го с лявата си ръка, ударът дойде като изневиделица. Удари три пъти и се обърна.

Другият се беше приближил — бързо и умело за човек, който е пил, и полковникът го удари с лакът по устата, а след това, под лампата, го прасна здраво с дясната си ръка. Хвърли поглед на първия и видя, че е добре.

Нанесе ляво кроше. Видя, че тялото се опитва да се изправи и повтори удара с дясната си ръка. След това нанесе още едно ляво кроше, обърна се и тръгна към момичето, защото не искаше да чуе как главата ще се удари в тротоара.

Провери този, когото първи беше ударил, и забеляза, че спеше спокойно, отпуснал брада, и кръвта течеше от устата му. Но тя все още не е загубила нормалния си цвят, помисли си полковникът.

— Е, отиде ми кариерата — каза той на момичето. Каквато и да беше тя. Но тези хора наистина са облечени в смешни панталони!

— Как си? — попита момичето.

— Отлично. Гледа ли?

— Да.

— Сутринта ще ме болят ръцете — каза той разсеяно. — Но се надявам, че ще можем да си отидем. Хайде да вървим бавно.

— Моля те, върви бавно.

— Ти не ме разбра. Исках да кажа да не бързаме, когато тръгнем.

— Ще вървим бавно, много бавно.

И те тръгнаха.

— Искаш ли да направим един опит? — попита полковникът.

— Разбира се.

— Хайде да вървим така, че, погледнати отзад, дори краката ни да изглеждат опасни.

— Ще се опитам. Но едва ли ще мога.

— Добре. Хайде тогава просто да вървим.

— Изобщо ли не те удариха?

— Изядох един зад ухото. Второто момче, когато се нахвърли.

— Така ли изглежда едно сбиване?

— Когато имаш късмет.

— А когато нямаш?

— Твоите колене също се олюляват. Или напред, или назад.

— Все още ли ме обичаш, след като се би?

— Обичам те още повече, ако това е възможно.

— А защо да не е възможно? Би било хубаво. Обичам те повече, след като видях това нещо. Не вървя бързо, нали?

— Вървиш като сърна в гората, а понякога като вълк, или като голям стар койот, който не бърза.

— Не бих искала да съм голям стар койот.

— Когато видиш един голям стар койот, ще поискаш. Вървиш като всички големи хищници, когато са спокойни. Но ти не си хищник.

— Уверявам те.

— Избързай малко напред, за да видя как вървиш.

Тя избърза напред и полковникът каза:

— Вървиш като бъдещ шампион. Ако беше кон, щях да те купя, дори и да трябваше да заема парите с двайсет и пет процента лихва на месец.

— Ти не трябва да ме купуваш.

— Знам. Но ние говорехме за походката ти.

— Кажи ми какво ще стане с тези мъже? Това е едно от нещата, с които не съм запозната. Не трябваше ли да остана и да се погрижа за тях?

— В никакъв случай — каза й полковникът. — Запомни: в никакъв случай. Надявам се, че и двамата получиха задоволително мозъчно сътресение. Да пукнат дано! Сами си го търсеха. Не може и да става въпрос за съдебна отговорност. Пък и всички сме застраховани. Ще ти кажа едно нещо, Рената, за сбиването.

— Кажи ми, моля те.

— Ако някога се биеш, трябва да победиш. Това е всичко, което има значение. Останалото е вятър, както казваше моят стар приятел доктор Ромел.

— Наистина ли харесваше Ромел?

— Много.

— Но той беше твой враг.

— Понякога обичам враговете си повече от приятелите си. А флотата, знаеш ли, винаги печели боевете. Това научих в една сграда, наречена Пентагон, когато все още ми се разрешаваше да влизам там през главния вход. Ако искаш, можем да се разходим бавно обратно по улицата или да я извървим бързо и да попитаме онези двамата.

— Казвам ти искрено, Ричард, това сбиване ми стига за една нощ.

— И на мене също, да си кажа правата — отговори полковникът. Но той каза това на италиански и започна така: Anche io. — Хайде да идем да пийнем в „Хари“, а след това ще те изпратя до вас.