Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

Той плати на собственика на моторницата и му каза, че не е забравил за двигателя. Каза му също да не разчита на него, въпреки че има голям шанс да го получи.

— Ще бъде износен двигател. Но във всеки случай по-добър от този кафеник, който имаш сега.

Изкачиха се по изтърканите каменни стъпала, пресякоха алеята от дребен чакъл и седнаха на пейката под дърветата.

Дърветата бяха мрачни, люлееха се от вятъра и нямаха листа. Тази година листата бяха окапали рано и бяха изметени отдавна.

Един човек се приближи и им предложи пощенски картички. Полковникът му каза:

— Върви си по пътя, сине. На нас не ни трябват картички.

Момичето накрая се разплака, макар че беше взело решение да не плаче.

— Виж, дъще, няма какво да се залъгваме. Нашата кола не е с амортисьори.

— Спрях, не съм истерична.

— Не казвам, че си. Казвам, че си най-прелестното момиче, което е съществувало през всички времена. На всички места. Навсякъде.

— Дори и да е вярно, какво значение има?

— Виж, това не знам. Но е вярно.

— И така, сега какво?

— И така, сега ние ще станем, ще се целунем и ще си кажем довиждане.

— Какво е това „довиждане“?

— Не знам. Мисля, че то е едно от нещата, които всеки трябва да тълкува посвоему.

— Ще се опитам да го разтълкувам.

— Просто се притеснявай колкото можеш по-малко, дъще.

— Да. В колата без амортисьорите.

— Още от самото начало ти плачеше за двуколка.

— Не можеш ли да направиш нещо мило?

— Мисля, че не мога. Но съм се опитвал.

— Моля те, продължавай да се опитваш. Това е последната надежда.

— Ще продължавам да се опитвам.

Те се притиснаха силно и се целуваха дълго и истински, после полковникът преведе момичето през алеята от дребен чакъл надолу по каменните стъпала.

— Трябва да се качиш на някоя добра лодка. Не на онази, старата, с бракувания двигател.

— Предпочитам да взема лодката с бракувания двигател, ако не възразяваш.

— Да възразявам? — удиви се полковникът. — Не съм от тях. Аз само издавам заповеди и се подчинявам на заповеди. Никога не възразявам. Довиждане, моя скъпа, прелестна, хубава.

— Довиждане — каза тя.

Той беше в потопената дъбова бъчва, която използуваха във Венето за прикритие. Прикритие е всяко изобретение, създадено, за да скрие ловеца от това, което той се опитва да застреля, в случая — патици.

Пътуваха приятно с момчетата, след като се срещнаха в гаража. Вечерта също беше приятна — с отлична храна, приготвена в старата кухня с огнището. Трима ловци пътуваха на задната седалка. Онези, които не лъжеха, си позволиха известно преувеличение, а лъжците никога не са били в по-пълен разцвет. Лъжец в пълен разцвет, си беше помислил полковникът, е красив като черешовите или ябълковите дръвчета, когато са обсипани с цвят. Кой би разобличил един лъжец, мислеше той, освен ако дава координати?

През целия си живот полковникът беше събирал лъжци, както някои хора колекционират пощенски марки. Той не ги класираше, освен за момента, нито пък ги съхраняваше истински. Просто им се наслаждаваше пълно, когато ги слушаше да лъжат, ако, разбира се, не ставаше въпрос за службата. Миналата нощ имаше солидно количество изкусни лъжи, след като grappa започна да минава от човек на човек и полковникът беше изпитал удоволствие.

В стаята имаше дим от огнището с дървените въглища. Не, бяха цепеници, мислеше той. Във всеки случай лъжецът лъже най-добре, когато има малко дим или слънцето е залязло.

Самият той щеше да излъже два пъти, но се овладя и само преувеличи. Надявам се, помисли той.

А сега около него беше замръзналата лагуна, която щеше да опропасти лова. Но той не беше опропастен.

Двойка широкоопашатки долетяха изведнъж, сякаш отникъде, и се спуснаха косо надолу с пикиране, което нито един самолет не би могъл да направи. Полковникът чу бързия им полет, завъртя се и уби мъжкия. Той падна на леда, удряйки го силно — само една патица може да удари леда така. Патокът още не беше паднал, когато полковникът застреля и женската — дългошия и бърза, устремена нагоре.

Тя падна до патока.

Това е убийство, помисли полковникът. А кое не е убийство в наши дни? Е, момче, все още можеш да стреляш.

Момче, как не, помисли той. Ти, съсипано старо копеле. Но погледни, те идват.

Бяха фиовци и долетяха на сноп, който се сгъсти, а после се разтегли и разпръсна, и отново се сгъсти, а коварната патица на леда започна да ги вика.

Остави ги да се завъртят още веднъж, каза си полковникът. Дръж си главата надолу и не мърдай дори и с очи. Те ще дойдат.