Ърнест Хемингуей - Отвъд реката, сред дърветата

— Моля те, не бъди груб. Просто ми разкажи как е било всичко, прегърни ме силно и ми разкажи честно, докато ти олекне, ако изобщо е възможно да ти олекне.

— Нищо не ми тежи. Само това, че тежките бомбардировачи се използуват като тактическо средство. Нямам нищо против тях, ако ги използуват както трябва, дори и да причиняват смърт. Но за поддръжка на сухопътните войски ми дай човек като Пийт Кесада. Ще си намерят майстора.

— Моля те.

— Ако искаш да зарежеш един съсипан тип като мен, този приятел би могъл да ти окаже добра поддръжка.

— Ти не си съсипан, каквото и да значи това, и аз те обичам.

— Дай ми, моля те, две хапчета от онова шишенце и ми налей чашата „Валполичела“, която забрави да налееш, а аз ще ти разкажа още нещо.

— Не трябва. Не трябва да ми разказваш, сега вече знам, че това е вредно за тебе. Особено денят, когато се е появил „Валхала експрес“. Не съм инквизиторка, или както се нарича жената-инквизитор. Хайде да полежим спокойно и да погледаме през прозореца, да съзерцаваме нашия Канале. Гранде и да видим какво става в него.

— Може би е по-добре. На кого му пука за войната в крайна сметка?

— На мен и на теб може би — каза тя и го помилва по главата. — Ето ти две таблетки от квадратното шишенце. Ето ти чаша от наливното vino 87 87 Вино (итал.). — Б.пр. . Аз ще ти изпратя по-хубаво от нашите имения. Моля те, нека да поспим малко. Моля те, бъди добро момче и просто да полежим малко двамата, и да се обичаме. Моля те, сложи тук ръката си.

— Здравата или ранената?

— Ранената. Тази, която обичам и не трябва да забравям през цялата седмица. Не мога да я задържа за себе си, както ти ще задържиш камъните.

— Те са в сейфа — каза полковникът. — На твое име.

— Нека просто да поспим и да не мислим за никакви камъни, нито пък за скърби.

— По дяволите скърбите! — каза полковникът, очите му бяха затворени, а главата му облегната леко на черния пуловер, който беше неговата родина.

Човек трябва да има някаква проклета родина, мислеше той. Ето моята.

— Защо не си президент? — попита момичето. — Ти би станал забележителен президент.

— Аз президент?! Когато бях на шестнайсет години, служех в националната гвардия на щата Монтана. Но никога през живота си не съм носил папионка и не съм, нито пък някога съм бил пропаднал галантерист. Нямам качества за президент. Не бих могъл да оглавя дори и опозицията, макар че няма да се иска от мене да седя на телефонни указатели, когато ме фотографират. Нито пък съм от онези генерали, които не знаят какво е сражение. По дяволите, аз никога не съм стъпвал във ВЩСЕВ. Не бих могъл да бъда дори и застаряващ сенатор — не съм достатъчно стар. Сега ни управлява някак си утайката. Управлява ни нещо, подобно на това, което намираш на дъното на чашите с безвкусна бира, където проститутките са изгасили цигарите си. Заведението все още не е почистено, а на сандъка дрънка пианист-любител.

— Не разбирам, защото моят американски е несъвършен. Но това звучи ужасно. А ти не се гневи. Нека аз да се гневя вместо тебе.

— Знаеш ли какво значи пропаднал галантерист?

— Не.

— Не е нещо недостойно. В нашата страна ги има много. Най-малко по един във всеки град. Не, дъще, аз съм само действуващ войник, а това е най-последният човек на света, според онези, които погребват в Арлингтън, ако изобщо върнат тялото. Близките имат право на избор.

— Хубаво ли е в Арлингтън?

— Не знам. Никога не съм бил погребван там.

— Къде искаш да бъдеш погребан?

— Горе в планината — каза той, като бързо взе решение. — На някое от местата, където ги разбихме.

— Мисля, че трябва да бъдеш погребан на Грапа.

— В някое ъгълче на който и да е изровен от снарядите склон, стига само да пасат добитъка над мене през лятото.

— А там има ли добитък?

— Разбира се. Има навсякъде, където през лятото расте хубава трева, а момичетата от къщите, построени солидно в най-високите части на планината — там и къщите, и момичетата издържат на снега, — слагат през есента капани за лисици, след като закарат долу добитъка. Добитъкът се изхранва и със сено от закрепените с пръти купи.

— И ти не искаш нито Арлингтън, нито Пер Лашез или това, което имаме тук?

— Вашата жалка могила?!

— Знам, че е най-недостойното нещо в този град. Или по-правилно, в това сити. Научих се от теб да го наричам град. Но ще се погрижа да попаднеш там, където искаш, а ако пожелаеш, и аз ще дойда с теб.

— Не. В гроба човек отива сам. Както в тоалетната.