Александра Потър - Ти, който не си за мен

Ако трябва да бъда честна, мисля, че Рупърт би получил инфаркт само при споменаването на думата „кюфтета“.

— Ами да! Лично ще ги приготвя! По една моя специална рецепта! — отсича решително Магда. — Ще обера овациите, гарантирам ти! Моите кюфтета са световноизвестни! — Кратка пауза. — Какво? Ти май не ми вярваш, а?

Вдигам очи и забелязвам, че Магда ме наблюдава възмутено.

— О, нищо подобно! Разбира се, че ти вярвам! — побързвам да замажа положението. — Сигурна съм, че ще бъдат много вкусни!

Тя скръства ръце пред гърди и впива очи в мен. Ноздрите й потрепват. Напомня ми за бик в мига преди да нападне. Знам го, защото израснах близо до ферма и там имаше един бик, който едва не потроши кокалите на някакъв случайно преминаващ през територията му странник.

И точно в този момент се чувствам като въпросния нещастен странник.

— Значи кюфтета, а! Мммммм… — възкликвам, като същевременно се опитвам да кажа нещо положително за кюфтетата, като забравя напълно манджата в училищния стол. — Колко… хммм… месно!

Месно ли? Браво, бе, Луси! Само това ли успя да измислиш?!

Идва ми да потъна в земята, но дори и да подозира нещо, шефката ми не го показва. Тъкмо обратното — устните й леко потрепват и аз виждам как започва бавно да се топи.

— Любимите ми! — допълвам услужливо.

Добре де, ако ще е гарга, поне да е рошава.

— Сериозно? — изрича Магда и пищната й гръд се издува още повече.

— Абсолютно! — кимвам аз и мислено се моля за пощада.

А после продължавам:

— Всъщност бих могла по цял ден да ям кюфтета!

Веднъж отприщила се, не съм в състояние да се спра.

— Сериозно? — Магда вече определено цъфти от щастие.

— Ами да! — кимам енергично. — Даже ако някой някога ме попита: „Луси Хемингуей, ако трябва да ядеш само едно нещо през целия си живот, какво би било то?“, аз си знам, че няма да бъде нито шоколад, а още по-малко сладолед! О, не! — Слагам ръце на кръста и размахвам театрално пръст, внезапно чувствайки се като онзи път, когато играх Ани в училищната пиеса.

„Динамична“ — така ме описа тогава местният вестник. Мама си изряза статията, сложи я в рамка и я окачи в тоалетната на долния етаж заедно с моя снимка в ролята на Ани. Което се оказа огромно наказание за мен, защото надали някой би желал всеки път, когато отиде до тоалетната, да се гледа като тринайсетгодишен, с грозни скоби и абсурдна рижава перука на къдрици.

Именно това е причината, поради която изкарах целия си пубертет в изритване на момчетата през предната врата на къщата ни, когато се случваше пикочните им мехури да имат някакви неотложни нужди.

— О, не, госпожо Цукерман! — продължавам, вече яко набрала скорост. — Знаете ли какво ще им отговоря аз?

Вече съм напълно в роля, в комплект със съответните жестове и изражението на лицето. И като че ли започвам да се забавлявам. Може би аматьорският драмсъстав би ми паснал добре.

Тоест, ако ме допуснат в него, естествено.

— Не! Кажи какво! — прошепва нетърпеливо Магда и се вторачва нетърпеливо в мен.

— Кюфтета! — провиквам се драматично. — Нищо друго, освен кюфтета!

Добре де, може и малко да съм се поувлякла.

Но колкото и да не е за вярване, Магда ми се връзва. Дотолкова, че изглежда така, сякаш всичките й коледни желания са се сбъднали изведнъж. Поправка — всичките желания от Ханука.

— Ооо, Лууузи! — Тя протяга също така драматично ръка към моята, сграбчва я в обсипаните си с диаманти пръсти (все спомени от бившите съпрузи) и се провиква: — Де да беше еврейка! Веднага щях да те помоля да се омъжиш за най-малкия ми син — Даниел! Нищо не би ме направило по-щастлива от това да ми станеш снаха!

— О, ами… благодаря — смотолевям сконфузено аз, не особено сигурна как да приема този комплимент.

Магда разбра, че не съм омъжена само трийсет минути след началото на първия ми работен ден при нея. Към обяд вече знаеше цялата история на моите провалени връзки още от детската градина, а към края на работния ден бе обявила всичките мъже за мръсници.

— Двамата бихте били идеалната двойка! — продължава тя, бръква в огромната си чанта и вади оттам албум, който се отваря като акордеон. Пълен набор снимки на семейството й. — Ето, това е той! — провиква се и ми набутва една снимка под носа.

Вторачвам се и зяпвам попарена.

Представете си Остин Пауърс с еврейска шапчица на главата.

— Красив е, нали? — разлива се от щастие тя, очевидно разтълкувала погрешно реакцията ми. — Погледни само тези зелени очи! И каква усмивка само, а?! Виждала си досега друга такава?