Александра Потър - Ти, който не си за мен

— Ами… аууу! — Това е единственото, което успявам да изрека, неистово стараейки се да намеря нещо хубаво в сина й.

И накрая се предавам.

Добре де, по принцип не съм повърхностна. Знам, че външният вид не е всичко и че най-важното у един човек е характерът му, обаче… Ами… поглеждам отново снимката и се вторачвам в гигантските му, буквално заешки зъби.

Хубаво де, както искате! Считайте ме за повърхностна, щом се налага!

— На всичко отгоре е и архитект! — продължава Магда и продължава да се издува от майчина гордост — дотолкова, че вече започвам да се опасявам, че ще се пръсне като балон.

— Аууу! — повтарям умно аз. Незнайно защо, обаче речникът ми изведнъж се оказва сведен само до една дума, при това междуметие. Не че Магда забелязва нещо. Прекалено много е заета да съзерцава с възторг снимката на сина си и да я чисти с ръкава си.

— Но колко жалко, че не можете да се ожените! Защото може и да не знаеш, но еврейската вяра се предава чрез жената! — Сърцераздирателна въздишка. — За феминизма това е прекрасна новина, но не и за вас с Даниел! — И ме поглежда с огромно съжаление.

— Разбирам — кимвам сериозно, но вътрешно ми идва да заподскачам от радост. В гърдите ми избухват фойерверки. Открай време съм си атеист, но в този момент се изпълвам с щастие, че имало такава религия.

— Много съжалявам — продължава да клати унило глава тя.

— Няма проблеми! Наистина! Разбирам! — настоявам, като се старая да изглеждам колкото ми е възможно по-тъжна. — Ще се оправя.

Вече съм в апогея на ролята си.

— Срамота, че момиче като теб продължава да стои неомъжено! Срамота! — провиква се тя и стоварва юмрук върху барплота. — Обаче не се притеснявай! — побързва да ме успокои. — Остави тази работа на мен!

— Коя работа? — поглеждам я стреснато.

— Че нали аз ожених брат си и трима от братовчедите си?! Семейството ми ненапразно ме нарича Магда Сватовницата!

О, боже! Не може да е истина! Не стига, че всичките ми приятели вече се опитват да ме сватосват, та сега и шефката ми!

— Намерих мъж дори за Белинда, дъщерята на сестра ми! Един приятен лекар от Бруклин. А да знаеш, че този случай определено си го биваше! Истински костелив орех! — изрича съзаклятнически. — Момичето е суперортодоксално и отказва да си бръсне краката! Представяш ли си, моля ти се?! — вдига възмутено ръце. — Та казвам й аз: „Белинда, не сме в Германия! Купи си самобръсначка!“

Чувствам се като заек, хванат в светлините на фаровете.

— Та значи, можеш да ми вярваш — дните ти като стара мома са преброени! — отсича тя и ме поглежда победоносно.

Поглеждам я замаяно. Надали някога съм си мечтала да бъда омъжена повече, отколкото в този момент.

— О, ами… страхотно — смотолевим. — Какъв късмет за мен!

Тя ми се усмихва и с успокоителен тон изрича:

— Е, никой не може да се сравнява с моя Даниел, разбира се, но това е най-доброто, което мога да сторя! — Хвърля един последен умилителен поглед на любимия си син и затваря албума. — Окей, стига толкова с тези любовни терзания! Да се захващаме за работа!

За щастие не разполагам с достатъчно свободно време, за да мисля как се отървах на косъм от сватосване с Даниел или с когото и да е там друг, с когото е намислила да ме запознава Магда. Останалата част от сутринта ми минава в усилена подготовка на предстоящото събитие в нашата галерия.

Има маса неща за свършване. Вярна на себе си, шефката ми естествено иска всичко да стане сега и веднага. И определя датата за петък.

— Този петък?! — изписквам паникьосано.

— Ако искаш, може и четвъртък — е нейният отговор.

И най-страшното е, че тя въобще не се шегува.

И така, докато тя потраква из галерията с дванайсетсантиметровите си токчета, изстрелвайки заповед след заповед, аз се заемам с организацията на събитието. Първото и най-важно нещо е да съставя списък със задачи:

1. Състави списък на гостите.

2. Разпрати покани.

3. Напиши промоционални материали.

4. Резервирай фирма за кетъринг.

5. Наеми обслужващ персонал.

6. Подреди картините за изложбата.

Виждате ли? Аз може и да не съм родена с организационния ген на сестра си Кейт, но не съм чак толкова задръстена. Добре де, признавам си, че предпочитам да държа в ръката си четка за рисуване, а не компютърна мишка и все още печатам само с два пръста (окей, с един), но какво му е толкова трудното да запишеш на лист всички неща, които трябва да свършиш, а после да ги отметнеш, когато ги изпълниш?!