Александра Потър - Ти, който не си за мен

— Благодаря, но кафето ми стига — усмихвам се аз и протягам ръка към кафе-машината. — Пък и по принцип аз никога не закусвам.

Магда ме поглежда така, сякаш току-що съм й признала, че съм извънземен.

— Ти никога не закусваш?! — ококорва широко очи.

Като стана въпрос за това, тя винаги изглежда така, сякаш се кокори. Първоначално си мислех, че просто е постоянно изненадана, но сега разбирам, че това се дължи на формата на веждите й, които се намират малко по-високо на челото й от нормалното. Нещо ми подсказва, че това е вследствие на поредния „ремонт“.

Което в Щатите няма нищо общо с преобразуването на хамбар в жилищно помещение, а означава поредица от щипвания и дръпвания, изпълнени от мъж с бяла престилка на някой тузарски адрес на Пето авеню.

— Ами, обикновено е така.

Главата на Магда започва да се тресе бясно.

— Но това е ужасно! — изревава и за по-голям ефект удря с юмрук по барплота. — Ужасно!

Като я гледа човек, ще си помисли, че току-що е научила как цялото й семейство се е удавило в морето. Надали ще допусне, че вълнението се дължи на факта, че служителката й не обича да закусва.

— Не, честна дума, добре съм! Изобщо не съм гладна! — опитвам се да обясня, но на Магда тия не й минават.

— Ти трябва да ядеш! Трябва да ядеш, за да оцелееш! — провиква се драматично.

Отварям уста в опит за протест. Повярвайте ми, аз ям. И бедрата ми го доказват. Спомняте ли си онзи филм „Живи“, в който оцелелите от една самолетна катастрофа са принудени да започнат да се изяждат един друг, за да оцелеят? Е, добре. Ако разполагаха с бедрата ми, тези хора щяха да изкарат месеци наред. Даже години. Без да пипам останалите си другари.

Обаче няма никакъв смисъл да поднасям този факт на вниманието на Магда. Виждам го по решителното й изражение. И за да не спорим повече, аз се предавам и си вземам една багета с маково семе.

Изражението й автоматично преминава от трагично в комично като при онези театрални маски.

— Хубаво, да? — усмихва се щастливо тя.

— Мммм, да! Много е вкусно! — кимвам аз.

— Имам сирене крема и пушена сьомга! — възкликва тя.

— Не, благодаря — изфъфлям с пълна уста.

— А не искаш ли да я препечем?

Поклащам глава.

— Имам и мед! Искаш ли мед?

Продължавам да дъвча.

— Фъстъчено масло? Кисели краставички?

Нямах никаква представа, че съществуват толкова много и различни начини да изядеш една батета и съм сигурна, че шефката ми щеше да продължава да ми предлага и нови, ако не бях побързала да преглътна и да изломотя:

— Ъхъммм… много е вкусно и така. — Като едва не се задавям.

— Ами… добре — цъква примирено с език тя. — Много е важно да пазиш силите си, защото днес ни предстои един много, ама много натоварен ден! Пристигат нови картини от един възхитителен художник от Колумбия! Да видиш само какви цветове! — И почуква с алените си нокти по устните си.

При споменаването на картини ме пробожда онова така познато вълнение, което ме спохожда винаги, когато видя творбите на нов художник. Нещо като изпърхване в стомаха, както когато бях малка и сутринта на Коледа хуквах надолу и зървах подаръците си под елхата. Усещането за очакване, последвано от откриването на нещо ново и прекрасно.

Сигурна съм, че картините ще бъдат възхитителни. Когато става въпрос за съпрузи и счупени прозорци, преценката на Магда може и да е отвратителна, но когато става въпрос за изкуство, тя има страхотни инстинкти.

Оглеждам галерията. Притежава я вече над двайсет години — още откакто я е спечелила след развода с втория си съпруг — строителен магнат и милионер. По собствените й признания тя нямала официално образование в областта на изкуствата. Просто се влюбила в картините и започнала да купува онова, което й грабвало окото, което я карало да се усмихва и което, поради нетрадиционния й подход, обикновено се оказвало уникално.

Когато човек си помисли за галерии, обикновено си представя онези огромни, внушителни бели хамбари на по няколко етажа. Но „Номер Трийсет и осем“ се помещава в някогашното избено помещение на огромна градска къща. Повечето хора минават покрай нашата галерия на път за големите дизайнерски магазини наоколо и въобще не им хрумва да сведат очи и да надникнат в прозорците ни. И така и не забелязват удивителното абстрактно платно на новия художник или поредицата разтърсващи литографии, които бяха част от последната ни изложба.

Но ако случайно попаднете на нашата улица и отделите няколко минути от натоварения си график, за да надникнете, със сигурност ще ви се прииска да се върнете, при това неведнъж. Защото, за разлика от онези огромни, страховити галерии, в мига, в който прекрачите прага на „Номер Трийсети осем“ и чуете надутата стереоуредба, ще си дадете сметка, че това е един съвсем нов начин съпреживяване на изкуството.