Александра Потър - Ти, който не си за мен

Забравете за тишината и за приглушения шепот. Магда е убедена, че за да се наслаждава човек на изобразителното изкуство, това трябва да става под звуците на музиката (има еклектични вкусове — миналата седмица беше операта „Бохеми“, а тази седмица е Джъстин Тимбърлейк), с чаша хубаво кафе в ръка и може би пакет пуканки. „Тук е като по кината! — провиква се тя на изненаданите случайни гости, които, попадайки при нас, веднага биват запитани как обичат пуканките — със сол или със захар. — Тук можете да избягате от действителността, да се позабавлявате и да използвате въображението си! И което е най-важното — тук няма опасност да срещнете Том Круз!“

Страстната ненавист на Магда към Том Круз („Само да е скочил в леглото ми, и ще го убия!“) може да се сравни единствено със страстта й към изкуството и желанието й да го направи достъпно за всички: Ръководи се от мантрата „Помни, че за гледане пари не вземат“, а ентусиазмът й е толкова заразителен, че никой не е в състояние да му устои. През няколкото седмици, откакто работя тук, вече съм забелязала няколко редовни посетители, които просто идват и се наслаждават на експонатите, без задължението непременно да купуват. Тук не е като в нито една от частните галерии, които познавам.

— И реших…

Обръщам се към Магда, а тя прави драматична пауза, придружена с мислено биене на барабани.

— Да? — поглеждам я и се подготвям. Вече знам, че тук трябва да очаквам неочакваното.

— Време е и ние да направим едно откриване на изложба! Да се изфукаме с таланта си! Да отворим широко вратите си! — Разперва ръце. — Да полетим нагоре въпреки тази гадна рецесия! — Свива устни и изръмжава срещу мен.

— О, ами… страхотно! — напявам аз. — Отлична идея.

А дълбоко в себе си въздъхвам облекчено. Щедрият подход на моята шефка към изкуството може и да е похвален, обаче ние не сме нито „МОМА“, нито „Уитни“ и наистина ни се налага от време на време и да продаваме нещо, за да се задържим в бранша. През шестте седмици, откакто работя тук, продажбите са толкова нищожни, че всъщност клонят към нулата, и вече бях започнала да се притеснявам за работното си място.

Получих го, само защото Рупърт познава Магда още от времето в „Студио 54“, когато живял за кратко тук през седемдесетте. И когато разбрал, че тя се нуждае от асистент, предложил веднага мен. Бил сигурен, че за нищо на света не бих пропуснала шанса да работя в нюйоркска галерия. „Освен това дължа на Магда огромна услуга“ — сподели с мрачен тон той, без да се впуска в подробности.

И аз не настоях повече. Ако трябва да бъда честна, беше ми напълно достатъчно да разбера, че Рупърт, с неговия тъмносин блейзер с позлатени копчета и пръстен с фамилен герб, някога е разтърсвал задник в прочута дискотека.

— Ще предложим вино, шампанско… — продължава сега тя, а после сбърчва нос. — Е, може би не точно шампанско — всяко пенливо вино ще свърши същата работа. — Благодарение на щедрите издръжки, които бе получила при разводите си, Магда е изключително богата жена. Но освен това е много пестелива. — Така де, кой ще усети разликата, нали така? — поглежда ме тя и разперва ръце.

„Хората, които харчат хиляди долари за произведения на изкуството“ — изкушавам се да й отвърна аз, обаче тя вече е една крачка пред мен.

— И храна! Трябва да предложим купища храна! — отсича, протяга ръка към една багета, обаче после размисля и се отказва. Въпреки настояванията й всички около нея да ядат, не мисля, че някога съм забелязала някаква храна да преминава между подозрително издутите й устни.

— Имаш предвид канапета ли?

— Какви канапета? — поглежда ме смръщено тя. — Няма да слагаме дивани, я!

— Не. Имам предвид онези мънички хапки — пояснявам. — А може и суши — това винаги върви при подобни случаи.

— Ха, суши! — сбръчква отвратено нос тя. — Да не съм луда да ям сурова риба върху смачкан ориз!

— Когато работех в Лондон, веднъж направихме едно откриване със суши и саке и всичко мина много добре — изтъквам окуражително. — Даже получихме няколко похвали от гостите!

— А, не! — махва с ръка тя. — Ние ще предложим кюфтета!

За момент оставам с усещането, че не съм чула добре.

— Кюфтета ли? — изричам бавно.

Да поканиш гости в галерия за откриване на изложба и да им сервираш кюфтета е абсолютно нечувано в света на изкуството! Опитвам се да си представя как Рупърт дъвче кюфтета, докато се наслаждава на някакъв акварел от Еди-кого-си.

И странно защо — не успявам.