Александра Потър - Ти, който не си за мен

За Робин Опра Уинфри е като папата за ревностния католик. Въоръжена с купа пуканки и дистанционното, тя слуша съсредоточено как Опра обсъжда проблема за изневярата, попива с кърпичка очите си, докато Опра взема интервю от двойка, чиято котка била починала от рак, или пляска възторжено по дивана, когато Опра се появява в тесни дънки и обявява, че е свалила десет килограма. През четиридесет и осемте часа на уикенда с помощта на Опра покриваме темите за секса, любовта и отслабването. А когато най-сетне идва понеделникът, за мен няма по-голямо щастие от това да оставя Опра зад гърба си и да отида на работа.

Макар Робин да ми обещава, че вечерният епизод щял да бъде много интересен — за някакъв мъж, който се мисли за мечка гризли.

Моята работа е в една галерия в Сохо, наречена „Номер Трийсет и осем“, а новият ми адрес означава, че мога да отида дотам и пеша. Което, разбира се, ми дава още двайсет допълнителни минути сън.

Нали точно затова се преместих тук.

Само че на практика проблемът ми с точността се задълбочава още повече, като проспивам алармата на часовника си и тези двайсет минути се превръщат в четирийсет.

Което означава, че се налага да търча като луда с чехлите си (което звучи малко като оксиморон — пробвали ли сте се да търчите като луди по чехли?).

— Добро утро!

Приглаждам все още влажната си от душа коса и бутвам стъклената врата на галерията. Сърцето ми бие така, че ще се пръсне. Май това е сигурен знак, че все пак няма да бъде зле да се заема с онова дивиди — ако не заради преливащото ми коремче, то поне за да не получа инфаркт преди трийсет и петата си година.

— Лууузи! — гръмва един мощен глас откъм офиса в дъното.

Гласът възвестява появата на моята шефка — госпожа Цукерман, позната повече като Магда. Съдейки по силата на тези гласни струни, човек би очаквал да види женище високо поне метър и осемдесет, с тегло — най-малко стотина килограма. Обаче тя се оказва миниатюрна руса жена, която въпреки високите си като небостъргач токчета и прецизно конструирания кошер, броящ се за прическа, не достига повече от метър и петдесет.

— Толкова се радвам да те видя! — продължава да боботи тя и се втурва в галерията. Облечена е от глава до пети в „Шанел“, а до нея върви миниатюрно кученце порода малтийска болонка. Протяга ръце, сграбчва лицето ми между обсипаните си с диаманти пръсти и лепва по една целувка върху двете ми бузи, оставяйки ми обилни следи от червило.

Така ме посреща тя всяка сутрин. Това е на светлинни години далече от лаконичното „Здравейте“, на което бях свикнала от Рупърт — старият ми шеф в Лондон. Но пък Рупърт беше възпитаник на Гордънстън и съученик на принц Чарлз. Обичаше да крачи из галерията така, сякаш бе облякъл костюма си заедно със закачалката, а на кутрето си носеше един от онези пръстени с наследствени фамилни гербове, с които се фукат аристократите.

И когато в галерията влезеше човек със същия тип пръстен на кутрето си, Рупърт започваше да върти сабя — сякаш това беше някакъв техен таен код, който им помагаше да комуникират чрез кутретата си.

Магда е пълната противоположност на този манталитет на кутретата на старомодната британска класова система. Тя е енергична и жизнерадостна еврейка със силен израелски акцент, въпреки че се е преместила в Ню Йорк преди трийсет години. Изобщо не си пада по увъртанията. Нарича нещата с истинските им имена, казва „Какво?“ вместо „Пардон?“ и въобще — прави на пух и прах цялата възпитателна система на Рупърт, който очевидно се бе вживял твърде дълбоко в ролята си на Хенри Хигинс от „Моята прекрасна лейди“.

При Магда всичко е облечено в хиперболи и възторжени метафори. Защо да наричаме лопатата „лопата“, когато можем да измислим нещо друго, за предпочитане — по-шокиращо? Говори с възклицателни знаци и непрекъснато ме забавлява с някоя от невероятните си истории — било то за някакъв възхитителен десерт („Ябълковият пай беше неповторим!“), за някого от тримата й съпрузи („Той беше ужасен, казвам ти — ужасен!“) или за когато е била арестувана („Та казвам аз на добрия полицай: «И защо да не мога да разбивам прозорците му? Че той ми разби сърцето! Това е просто справедливост!»“).

Та подобно на силно френско сирене човек или се влюбва в Магда, или я намразва.

За мое щастие с мен се случи първото.

— Гладна ли си? Закуси ли? — И без да дочака моя отговор, тя бръква в огромната си чанта на Луи Вюитон и вади оттам огромна книжна торба, която изглежда така, сякаш е обрала цялата пекарна на съседите. — Купих багети! — обявява триумфално. — Със сусам, с маково семе, с лук…