Александра Потър - Ти, който не си за мен

Все по-близо и по-близо…

И ето че гондолиерът вече попада в сянката, а после идва и нашият ред да се скрием под моста. Сантиметър след бавен сантиметър. Разполагаме само с няколко секунди. Погледите ни се срещат. Смехът ни замръзва. Шегите спират. Спира и времето .

И в тези застинали секунди всичко забавя хода си. Като лента, завъртяна на бавни обороти. И накрая всичко застива. Оставаме само аз и Нейт. Само двамата. Единствените двама души в целия огромен свят.

Две половинки от едно цяло … Сякаш от нищото в гласа ми зазвучава гласът на стария италианец и аз усещам как по гръбнака ми пролазва тръпка. Ще бъдете свързани с вечна любов. Винаги ще бъдете заедно и нищо няма да може да ви раздели . И докато тези думи звънят в главата ми, внезапно става студено и аз цялата се разтрепервам.

Нещо е по-различно от преди. Има някаква енергия. Някаква сигурност. Някакво могъщо усещане, което не мога да опиша. Сякаш е… Може би…

Вдигам очи към Нейт. Той се привежда към мен… Камбаните бият… Небето гори… И аз затаявам толкова продължително дъх, че всеки момент ще избухна от напрежение — от това, че той ме придърпва към себе си, от това, че ми казва колко много ме обича…

Магия! Точно така!

Усеща се като магия!

— И?

Връщам се рязко в реалността и забелязвам бармана, застинал зад бара, стиснал здраво канелките за бирата.

Душата ми се изпълва с топлото сияние на спомена и аз изричам усмихнато:

— И ние се целунахме!

Очевидно целият бар е бил затаил дъх, защото в този момент чувам мощна, колективна въздишка на облекчение. Тук-там се разнасят дори аплодисменти, а някой някъде изхълцва.

— И после какво стана? — пита нетърпеливо Робин. Изглежда много щастлива. Оглеждам останалата си публика и осъзнавам, че всички изглеждат щастливи. Очевидно всички обичат хубавата любовна история.

Замълчавам и събирам мислите си. Усещам как моментът бързо изтича, потъва в миналото, погълнат от настоящето. Подобно на самата Венеция, и той изчезва бързо под водата.

— Ами както се сещате, беше краят на лятото, така че той се върна обратно в Харвард, а аз — в Манчестър — изричам с прозаичен тон аз. — Последваха множество писма, по някой и друг разговор по телефона, когато можехме да си го позволим — все пак не забравяйте, че в онези дни трансатлантическите разговори бяха много скъпи, а аз пък не разполагах с интернет. — Усмихвам се тъжно. — Поддържахме тази телефонна любов в продължение на година… — Не довършвам. Забелязвам, че всички са наострили слух в очакване на голямото „И те заживели щастливо до края на дните си“.

Стомахът ми се свива.

— А после? — обажда се червенокоската с мартинито, очевидно вече не на себе си от напрежение.

И изведнъж си давам сметка, че нося отговорност за тези хора около мен, за техните надежди. Никак не ми се иска да ги разочаровам. Нямам никакво желание да им убивам вярата в щастливия край. При все това…

Усещам в гърлото си една позната буца. Даже и днес, след толкова много години, не мога да си спомня за случилото се без онова смазващо чувство в гърдите. Без онази невъзможност да си поема дъх. Сякаш съм плувала вече твърде дълго под водата и дробовете ми всеки момент ще избухнат.

Спомням си го така, сякаш беше вчера. Тъкмо бях завършила колежа и спях на дивана на една приятелка в Лондон, докато си търсех студио. Беше лято. Спомням си как, докато се прибирах вкъщи, се наслаждавах на незабравките в парка и се питах дали в Америка имат незабравки и дали няма да бъде добре да откъсна една, да я притисна между страниците на някоя книга и после да я изпратя на Натаниел.

В мига, в който отворих вратата, приятелката ми изкрещя, излезе в коридора и буквално ми натика телефона в ръцете. Беше той, Натаниел, гаджето ми от Америка. Втурнах се към слушалката и я грабнах, опитвайки се да разплета жиците, които се омотаха около ръката ми — нетърпелива да му разкажа новото около мен, очакваща да чуя гласа му.

Но в мига, в който го чух, вече знаех. Само за части от секундата разбрах.

И сега се връщам към хората в бара, поемам си дълбоко дъх, за да овладея гласа си и изричам колкото ми е възможно по-нехайно:

— Скъсахме. Той се ожени за друга.

Публиката ми ахва. Робин се хваща за сърцето. Едно момиче изпищява.

— Няма начин! — ругае ядосано барманът.

Сестра ми, която досега си беше мълчала послушно, кимва — отчасти от съчувствие, отчасти защото е чувала тази история милион пъти.

— Ама има — изрича вместо мен. — Видях обявата за сватбата им в „Ню Йорк таймс“! Бяха им посветили цяла страница!