Александра Потър - Ти, който не си за мен

Следва колективно поемане на дъх. Усещам, че всички погледи се насочват към мен и решавам да се фокусирам върху бирата си. Поглъщам жадно кехлибарените балончета, стараейки се да не давам изблик на чувствата, които бушуват в мен… Да забравя как той заяви, че съжалявал, как тази работа с връзката от разстояние за него не се получавала, как бил срещнал друга жена, как не искал да ме наранява, обаче всичко се било развило много бързо… Как аз изпускам слушалката на телефона, как краката ми се подгъват и аз се свличам безпомощно на пода в коридора… И как имам чувството, че сърцето ми се къса на две, точно като онзи идиотски медальон с монетата, който той ми купи…

Окей, стига толкова! Вземам се в ръце. Май пак започвам да позволявам на тази история да ме обсебва. Обаче тя е в миналото и именно там трябва да остане.

— Виждате ли какво става, когато вярвате в разни глупави измислици за вечна любов?! — завършвам назидателно и вдигам храбро глава. Тръшвам празната си чаша на бара, насилвам се да се усмихна и допълвам: — Какво ще кажете да му дръпнем по още едно, а?

Уикендът идва и си отива в суматохата по великото ми преместване в квартирата. Необходими са няколко курса, докато изнеса всичко мое от апартамента на сестра ми и го пренеса в този на Робин. И курсовете щяха да бъдат още повече, ако не бяха неизменните списъци на сестра ми. С клипборд в ръка, тя организира всичко с военна прецизност — което не е никак лесна работа, като се има предвид, че по някакъв странен начин двата ми скромни куфара се бяха трансформирали в осем чувала с всевъзможни неща. Имах чувството, че багажът ми е като вълшебна каша — колкото повече опаковах, толкова повече откривах за опаковане. Поправка — моята сестра намираше за опаковане.

Тя беше като онези от сериала „От местопрестъплението“ — обикаляше бавно апартамента и нищо не бе в състояние да се изплъзне от опитния й поглед. Незнайно как, но откри някакви мои чорапи под радиатора, четката ми за зъби — в кухнята (не ме питайте, аз също нямам представа как се е озовала там), дивиди с упражнения по системата „Пилатес“ в плейъра. Купих си го в прилив на ентусиазъм. Според рекламата за тази система неприлично изплюлата се над колана на дънките ми плът съвсем скоро би трябвало да се трансформира в красив, стегнат „стоманен корсет“.

Да, обаче две седмици по-късно под тениската ми няма нищо, дори и бегло наподобяващо корсет — бил той стоманен или някакъв друг. Е, вярно, че правих упражнения само веднъж. Два пъти, ако броим бързото пренавиване през по-отегчителните места.

Ако трябва да бъда честна, тайничко се надявах „съвсем случайно“ да забравя това дивиди и то да остане у сестра ми. Така поне щях да си имам извинение за нежеланието да се занимавам с всякакви гимнастики. Обаче бях забравила да включа в сметката и факта, че Кейт притежава уменията на хрътка, поради което още преди да разбера какво става, дивидито беше извадено от удобното му скривалище и добавено към планината от багаж.

За щастие, на другия край на преместването ме чакаше Робин, за да ми помогне с разопаковането. Нейният подход се оказа малко по-различен от този на сестра ми. Състоеше се по-скоро в следното:

1. Разкъсваш чувала.

2. Изсипваш всичко на пода.

3. Прекарваш часове наред във вдигане на това и онова, като същевременно пищиш: „Аууу, какво е това?“ (моята нова пяна за баня от „Сефора“ — боже, обожавам „Сефора“! Това е новият ми духовен дом!), „Хей, може ли да го пробвам?“ (шалче със сребърни пайети, което си купих от „Топ Шоп“ преди цяла вечност и което никога не съм носила, но все така разкарвам със себе си навсякъде, в случай че внезапно ме връхлети непреодолимото желание да си сложа шалче със сребърни пайети), и „О, господи! Ама това ти ли си?“ (старият ми албум и по-точно — една тийнейджърска снимка от готическия ми период, когато си боядисвах косата в черно и си рисувах очите с няколко пласта черен туш).

Съвсем скоро установявам, че Робин е от онези жени, които в романите наричат „приказливи“, а в реалния живот никога не спират да говорят. През целия уикенд тя нито веднъж не си пое дъх. Ако не говори с мен, говори по телефона — било с майка си от Чикаго, било с безбройните си приятели, или в краен случай — с любимите си кучета Джени и Саймън, които я следват навсякъде с умилителни погледи и в очакване на поредните лакомства от джобовете й.

И двете са бездомничета, които тя е спасила от някакъв приют. Саймън е нисък и дебел и хърка като прасе. Джени е по-тъничка, по-космата и има кошмарна обратна захапка. Робин ги обича като свои деца. Като я гледа човек как се отнася с тях, би си помислил, че лично тя ги е родила. Когато не прави на Саймън акупунктура за артрита в бедрото или не дава на Джени китайски билки за многобройните алергии, тя си седи с тях на дивана, чеше им коремчетата и гледа Опра.