Александра Потър - Ти, който не си за мен

— Не, разбира се — свива нехайно рамене сестра мий отпива от уискито си. — Но иначе го наричам с ред други неща — допълва и се разсмива гърлено.

Робин я гледа като попарена. После се обръща отчаяно към мен и пита:

— Ами ти, Луси? Ти какво мислиш? Вярваш в онова за половинката, нали?

— Ами… — изричам колебливо. — Хммм…

— О, съжалявам! — плясва се по челото Робин. — Толкова съм несъобразителна! Сестра ти всъщност ми спомена, че наскоро си скъсала с някого! Изобщо не помислих!

— Имаш предвид Шон ли? О, той не беше нищо сериозно! — побързвам да я успокоя.

— Не е бил Единственият? — ококорва очи тя, като отказва да поглежда към сестра ми.

В съзнанието ми нахлува спомен за Шон в пурпурни боксерки на крокодилчета. Дори и всичко да беше идеално, тези крокодилчета винаги щяха да стоят между нас.

— Не, не беше Единственият! — разсмивам се сърдечно, обаче дълбоко в душата си долавям онова познато боцване.

— Е, не се притеснявай! — успокоява ме тя, като потупва ръката ми. — Сигурна съм, че някой ден ще го срещнеш!

Усмихвам се тъжно и промърморвам:

— Точно в това е проблемът — вече го срещнах.

Откъм Кейт се дочува шумно стенание.

— О, не! Не отново онзи тип от моста!

— Казва се Натаниел! — срязвам я обидено аз.

Тя подбелва нетърпеливо очи и заявява:

— Луси, кога възнамеряваш да забравиш този човек и да продължиш напред?

— Че аз вече продължих! — възкликвам възмутено. — Имам си купища гаджета!

— Обаче все още продължаваш да мислиш за онзи!

— Не е вярно!

— Тогава защо попълваш някакъв си идиотски тест?

— И какво като попълвам? Това не означава нищо!

— Да бе!

Главата на Робин се мести от сестра ми към мен, сякаш наблюдава тенис. Накрая вдига ръка, цепи въздуха между нас и се провиква:

— Ехооо! Момичета! — И слага край на поредната сестринска свада.

Да знаете, нас с Кейт много ни бива по тази част.

— Така! — поглежда ни с укор Робин. — А сега някой ще благоволи ли да ме осведоми за какво по-точно става въпрос?

С Кейт се споглеждаме. И тя срамежливо свежда очи към чашата си.

Което оставя на терена само мен.

Чудя се какво да правя.

— Е? — поглежда ме в очакване Робин.

— Ами, нищо особено — изломотвам смутено.

— Да бе! И на мен ми се стори като нищо особено! — срязва ме Робин и допълва: — Хайде, казвай! Искам да чуя всички пикантни подробности!

Иска ми се да мога да устоя на това изкушение, обаче бирата вече си проправя път някъде вътре в мен и усещам, че преградите ми започват да падат.

— Трябва ли да ти напомням, че си изкарвам хляба, като забивам игли в телата на хората? — поглежда ме заплашително тя. Не че ме плаши, но все пак…

Преглъщам и спомените бързо нахлуват в съзнанието ми.

— Беше през лятото на 1999 година. Бях на деветнайсет и учех изкуство във Венеция, Италия — започвам да нареждам бързо с надеждата, че колкото по-скоро свърши, толкова по-добре. — Той се казваше Натаниел и беше на двайсет, и беше американец, който учеше по някаква лятна програма на Харвард — учеше ренесансовите художници. А после аз се върнах в Англия, а той в Щатите…

— Пропусна онази част за моста — намесва се внезапно сестра ми.

С което убива инерцията ми. Хвърлям й един кръвнишки поглед, обаче тя се преструва на света вода ненапита и съзерцава питието си, сякаш нищо не е казала.

Обръщам се към Робин.

— Извинявай. Май наистина избързах. Може би най-добре да ти разкажа как започна всичко. — И докато изричам това, усещам как спомените ме заливат като порой и стомахът ми отново се преобръща. Поемам си дълбоко дъх, за да удържа треперенето на гласа си, и продължавам: — Но нека първо ти разкажа легендата за Моста на въздишките…

— Аууу, колко романтично! — въздъхва шумно Робин.

Приключвам с разказа си и се връщам към действителността. Робин се е подпряла на бара, отпуснала е глава на ръцете си и гледа замечтано. Имам чувството, че е в някакъв транс.

Оказва се обаче, че не е единствената. По протежението на бара забелязвам неколцина други клиенти, които са прекратили разговорите си и ме слушат в захлас. Усещането, че съм грабнала публиката си, ме зарежда едновременно със самочувствие и срам. Обръщам се, но само за да видя, че групата момичета на масичката зад мен очакват продължението.

— И какво? Целунахте ли се под моста? — пита едно от тях, отворило широко изписаните си с молив и спирала очи.

Усещам как бузите ми пламват от притеснение. Никога не съм била особено добра в говоренето пред публика, а ето че се оказвам в центъра на вниманието на цял нюйоркски бар.