Александра Потър - Ти, който не си за мен

— Просто от известно време не съм имала хубав секс.

— Ставаме две, скъпа! — прошепва ми петдесетгодишната сервитьорка, която тъкмо минава покрай мен с поднос супа топчета.

— Колко известно? — поглежда ме Робин с искрена загриженост.

— Ами, нали се сещаш как е…

„Десет години — приглася един тъничък гласец в главата ми. — Десет години от преживяното в Италия. От преживяното с Натаниел. Откакто имаше страхотен, разтърсващ, незабравим секс!“

— От няколко месеца! — отсичам на глас.

Ама това е абсурдно! Не може оттогава насам да не съм имала някой и друг страхотен оргазъм! Ами с Шон? А преди това имаше един Антъни? Или пък кратката забежка с онзи шотландец по време на почивката в Испания, когато бях на двайсет и пет? Не си спомням името му, но си спомням, че той издаваше някакви много смешни звуци, докато го правеше — нещо като квичене…

О, боже! Всъщност вярно е! Наистина са десет години! Десет години без оргазъм!

Добре де, не съвсем.

— Между другото, мастурбацията не се брои — обажда се Робин, сякаш разчела мислите ми.

— Не се брои ли?

Надеждата в гласа ми е осезаема.

— Неее! — отсича категорично глава тя и в очите й проблясват весели пламъчета. А после внезапно в главата й като че ли просветва една мисъл и тя се провиква: — О, господи! Това е той! — Снишава глас и допълва: — Той ти е бил този последен път, нали?

— Кой? — правя се на ударена аз. Обаче съм ужасна актриса. Ани беше единствената ми добра роля.

— Онзи тип от Италия! Голямата ти любов! Единственият!

Казано по този начин, звучи повече от абсурдно. Направо жалко.

— Не говори глупости! — изсмивам се презрително. — Той не е голямата ми любов!

— Ама нали каза…

— Хей, дами!

Разговорът ни е прекъснат от силен рев. Вдигам очи и виждам пред себе си сърдит мъж, който ме гледа свирепо. Същият сърдит мъж, който ме обслужва всеки ден. Никога досега не съм го виждала да се усмихне, нито да изрече повече от две думи, които звучат по-скоро като грухтене. Прави ми знак с плешивата си глава. И аз си знам, че това е моментът да поръчам.

— Една супа топчета и пастърма върху ръж — изричам послушно. И се изпълвам със задоволство. Чуйте ме само! Говоря като истинска нюйоркчанка! Пастърма върху ръж! А като си помисля, че само допреди няколко седмици бях в „Маркс енд Спенсър“ и поръчвах сандвичи!

Сърдитият мъж изгрухтява и започва да реже големи парчета пастърма.

— О, да, и веднъж топена риба тон! — допълвам.

Да, дните ми, в които говорех за сандвичи, определено са свършили. Както вече установих, сандвичите с риба тон и топено сирене са невероятно вкусно нещо. Кой би си помислил, че двете съставки ще си вървят толкова много!

Мъжът се намръщва още повече, надрасква нещо на малко листче, пъхва го през една решетка, а после се обръща, за да подрежда пастърмата, която е изрязал.

— Благодаря! — усмихвам му се ведро аз и се обръщам към Робин, която се чуди какво да поръча. — Виж какво — побързвам да я освободя от недоумението й, — мисля, че онази вечер разказах достатъчно за него. И ако случайно си забравила, да ти повторя, че е женен!

Тя ме поглежда така, сякаш ми взема мярката, и изрича назидателно:

— Нали знаеш, че ако не си в състояние да достигнеш до оргазъм, това вероятно означава, че все още си влюбена в друг?

— Коя част от „той е женен“ не разбра? — не се предавам аз.

Тя отваря уста, за да ми възрази, но после премисля и въздъхва тежко.

— Ама че работа! А беше толкова романтична история!

— Както и „Ромео и Жулиета“ — отсичам назидателно, докато се преместваме към касата. — Която също не завършва добре. — И подавам бележката на касиера.

— Двайсет и два долара и четирийсет и пет цента — отсича той.

— Не сме ли се срещали и преди?

Както съм свела глава към чантата си, за да извадя портмонето, аз я вдигам, за да видя Робин как дарява със стокаратова усмивка мъжа зад касата. Е, казвам мъж, но всъщност той е не повече от двайсетгодишен. Висок и тънък като върлина, с тъмна коса и едва набол мустак.

— Така ли? Къде? — пита притеснено. И изглежда леко уплашен. Като че ли очаква всеки момент да го арестуват за нещо.

— Казвате се Харолд, нали? — продължава да настоява Робин.

— Всъщност не. Казвам се Антъни. Очевидно ме бъркате с някой друг.

— О, извинете! Грешката е моя! — изрича мило съквартирантката ми и се обръща отново към мен. И усмивката й автоматично се стопява. — По дяволите! Беше готин!

— Значи все още не си се отказала, така ли?