Александра Потър - Ти, който не си за мен

Вторачвам се шокирано в нея, а после от гърдите й се изтръгва ридание.

— О, Луси, ами ако не е наред? Ако се е разпространило? Ако… — Не довършва, неспособна да изрече тази дума.

— Всичко ще бъде наред — изричам тихо. — Операцията ще бъде успешна!

— Ти откъде знаеш? — обръща се гневно към мен тя. — Ами ако той не е добре? Ами ако се окаже в онзи малък процент, който не оцелява?

Примигвам уплашено, но се държа.

— Джеф е борец! — отсичам. — Не е просто някакви си случайни пет процента! — Налагам си да звуча непреклонно и уверено. — А и само човек от стомана може да бъде женен за теб!

Тя подсмърча и пряко сили се усмихва на шегата ми.

— Досега нито за момент не съм си позволявала да мисля за подобна вероятност — признава почти виновно тя. — Защото от мен се очаква да издържам. От мен се очаква да се грижа за всичко и всички.

— Напротив, никой не го очаква от теб — изричам тихо, но с твърд глас аз. — И не е необходимо да се правиш на силна.

— Нищо подобно! Всички го очакват! Мама и татко, в работата ми, всички. — Прави пауза, а после си преправя гласа и цитира: „Попитайте Кейт“, „Оставете това на Кейт“, „На Кейт може да се разчита“. — Въздъхва дълбоко.

— Да, тук си напълно права — отбелязвам с чувство на вина аз. — Обаче не е честно спрямо теб. Не би трябвало да очакваме от теб да се грижиш за всички ни, но това не зависи само от нас, но и от теб — допълвам. — Просто трябва да ни кажеш, че не можеш. И да престанеш да поемаш толкова товар на гърба си.

— Но ако аз не се намеся, всичко ще се разпадне!

— Не можеш да бъдеш сигурна! — възразявам аз.

— Напротив, така е! — отрича упорито тя.

— Хубаво де, дори и така да стане — нека си се разпада!

Кейт ме поглежда втрещено.

— Говоря ти съвсем сериозно, Кейт! Какво ако се разпадне? Да не е въпрос на живот и смърт, а? — И в мига, в който тези думи напускат устата ми, ми идва да си ги върна обратно. — О, боже! Извинявай! Не исках да кажа точно това! Аз и моята голяма уста…

— Не, права си! — прекъсва ме тя с решително махване на ръка. Сивите й очи се впиват в моите. — Неистина не е въпрос на живот и смърт. И нищо от тези неща няма кой знае какво значение. Нито опитите ми да стана съдружник, нито обучението за тъпия маратон, нито дали да избера сиви или бели плочки за кухнята… — Не довършва и поклаща глава. — Всичко това е суета, Луси! — продължава да реди, но по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Била съм толкова глупава! И сляпа на всичко отгоре! Да отдавам значение на толкова много незначителни неща, да се притеснявам за какво ли не, да се тревожа за кариерата си… Всичко това няма никакво значение без Джеф! Той е единственото нещо на света, което има значение за мен! Без него нямам нищо! — Поглежда ме. Очите й блестят, а лицето й е на петна от сълзи. — Никога през живота си не съм се проваляла, в нищо. Винаги съм била пълна отличничка. Трудех се дълго и упорито и получавах желаните резултати, вземах си изпитите, пробягвах маратони и печелех повишения. Защото всичко това е толкова просто. Даже почти лесно. И разбираемо. Ала в реалния живот не е така. Всичко е плод на случайността. За рака няма нито причина, нито основание и независимо колко се старая, независимо от това какво правя, не мога да променя това положение на нещата. Тук съм напълно безсилна! — Поклаща тъжно глава. — За първи път през живота си не знам какво да направя.

Никога не съм виждала сестра си толкова изгубена и уплашена и това започва да ме тревожи не на шега. Откакто се помня, тя винаги ми е била опора — голямата, силна сестра. Никога досега не съм я виждала нито уплашена, нито объркана и до този момент изобщо не съм си давала сметка, че всъщност съм приемала всичко това за даденост. Тя винаги се е грижела за мен и сигурно съм намирала известно успокоение в това да знам, че мога да се замесвам в каквито си искам каши и да бъда колкото си искам уплашена или разстроена, защото си имам голяма сестра, която е винаги до мен, за да ме измъква от кашите, да отупва прахта от мен и да оправя нещата. Ако ще и с намръщена физиономия или нетърпелива въздишка.

И в този момент си давам сметка колко много съм негодувала срещу нея заради това. Заради живота й, който ми се е струвал толкова перфектен и идеално подреден. Защото при Кейт нещата никога не се объркват. При нея всичко се нарежда добре. Тя никога в нищо не се проваля и винаги получава онова, което иска — било то хубава коса или отлични оценки на изпитите. В сравнение с нея съм се чувствала абсолютна повлекана. Животът й ми е изглеждал толкова регулиран и спокоен, емоциите й — овладени. Не съм сигурна дори дали някога е била с разбито сърце. После срещна Джеф, ожениха се и оттогава насам си живеят щастливо и доволно. При Кейт всичко ми е изглеждало толкова лесно.