Александра Потър - Ти, който не си за мен

— А, не. Излязохме само на две срещи. Нещо не се получи — отговарям и свивам рамене. В този момент улавям погледа на Кейт. Тя ме наблюдава и веднага разбирам, че се кани да ме пита нещо, но аз бързо извъртам глава. Не искам да говоря за Адам, особено сега. — Не всички имат късмет като вас двамата — допълвам с тъжна усмивка.

— Очевидно не е знаел ирландски фрази — отбелязва ухилено Джеф.

— Така е, не знаеше — изричам тихо, като се връщам към онзи момент в киното, когато пръстите му се сплетоха в моите. — Не е използвал особено много фрази.

— Трябва да се качваме към стаята ти! — изрича внезапно Кейт, поглеждайки си часовника. — Срещата ти с доктор Коулман е след десет минути!

— Окей, шефе! — козирува през смях Джеф, но аз забелязвам как леко примигва. Обръща се към мен. Аз си лепвам най-окуражаващата усмивка и той ми намига. — Добре, дами! Да го направим!

Доктор Коулман е мил човек с очила без рамки, бяла престилка и десетина различни химикалки в малкото си джобче и едно петно бяла набола брада на едната буза, което очевидно е пропуснал при бръснене.

Странно е как човек забелязва подобни тривиални подробности. Като че ли мозъкът се опитва да се разсее, като се концентрира върху дреболиите, за да не вижда голямата картина.

Това е онкологът на Джеф. Това ще рече, че той е лекар по раковите заболявания и единствената причина, поради която сега седи пред нас, стиска ръката на Джеф и говори празни приказки с Кейт, е, защото Джеф има рак.

Излизам от стаята и сядам отвън в чакалнята, за да ги оставя насаме. Лекарят е тук, за да обсъдят операцията, която е насрочена по-късно този следобед, а като познавам сестра ми, тя ще държи да му зададе много въпроси. Когато напусках стаята, тя вече вадеше купища бумаги от разнообразните джобове на куфарчето си, питайки дали може „да изясни някои подробности“ — сякаш ще обсъжда поредното многомилионно сливане, а не болестта на съпруга си.

Разлиствам небрежно някакви списания, но почти нищо не виждам. В момента не ми е нито до звезди, нито до техните стегнати в бански тела. Оставям списанието и се оглеждам. Погледът ми внезапно пада върху другите хора, чакащи своите близки и роднини. Знаех си, че тук ще падне голямо чакане и мислех да си донеса някаква книга, но в последния момент нещо като че ли ме спря да не грабна коя и да е от десетките непрочетени книги с меки корици на рафтовете ми, а на нейно място да си взема един скицник.

И сега го вадя. Той е с подгънати краища и половината от страниците му са пълни с рисунки отпреди години, но сега го обръщам на нова страница. Вторачвам се в белотата й, изпълнена с неочаквано притеснение. От толкова дълго време не съм рисувала, че сигурно съм забравила как се прави. А може би вече изобщо не мога да рисувам. Въпреки това същото онова нещо, което ме накара да предпочета скицника пред книгата, сега ме кара да се разровя в дъното на чантата си и да измъкна оттам молив. А после ме накара да се огледам и да спра погледа си върху различните лица и техните изражения, върху различните емоции — надежда, страх, отегчение.

И след това ме накара отново да започна да рисувам.

Не съм много сигурна колко време е минало, но с периферното си зрение забелязвам, че лекарят излиза от стаята. Обаче Кейт остава вътре, затова аз оставам навън.

Накрая виждам две сестри да бутат празна носилка на колела в стаята на Джеф и няколко минути по-късно го изкарват. Сигурно го карат за операцията. Обаче аз не се изправям. Не искам да ме виждат. Само наблюдавам Кейт как тръгва с него по коридора на път към асансьора, как после се привежда над него и как русата й коса пада като завеса над тях, докато го целува. А след това той изчезва — пъхват го в асансьора и го отвеждат в операционната.

А после аз съм до нея — така, както обещах. Предлагам й да излезем навън, за да се поразходим, и й казвам, че всичко ще бъде наред и тя не трябва да се притеснява.

— Всичко с него ще бъде наред — казвам й сигурно за милионен път, докато седим навън на една пейка в малката градинка и пием кафе. „Между лошото кафе и болниците сигурно има универсална зависимост“ — казвам си аз, докато изпивам горчивата утайка от пластмасовата чашка.

— Да, знам — отвръща ми тя за милионен път. — Няма начин.

Гледа невиждащо чашата си, прехапва устни, а после, най-неочаквано, забелязвам как една самотна сълза се търкулва по бузата й и топва в кафето й. Само една сълза, но напълно достатъчна. Не си спомням кога за последен път съм виждала сестра си да плаче. Всъщност не съм сигурна изобщо да съм я виждала да плаче, когато и да било.