Александра Потър - Ти, който не си за мен

Ентусиазмът й е заразителен и въпреки реалността аз усещам, че му се поддавам. Тя е права. Артси действително е най-нашумелият художник в Америка точно сега. Независимо какво ще стане после, самият факт, че той е избрал нашата галерия, за да представи първата си истинска изложба, е огромно постижение за нас! Публичността ще бъде невероятна!

— Този път ще трябва да организираме грандиозно откриване! — изричам с усмивка. — И този път трябва да го направим с истинско шампанско! — „Ако ще и да го сложим на моята кредитна карта!“ — казвам си решително.

— Истинско шампанско, истинско всичко! Ще бъде невероятно! — провиква се и Магда. Привежда се, грабва Валентино и го притиска към гърдите си. — Хората ще говорят цяла вечност за нашето откриване! Защото тази галерия няма да затвори мирно и тихо. О, не! Ние ще си заминем с блясък и слава като „Титаник“!

— „Титаник“ ли? — поглеждам я неразбиращо.

— Нали докато потъва, оркестърът продължава да свири? — напомня ми тя и устните й потреперват. — И свири до самия край! — Поглежда ме със замъглени очи и ме придърпва за обща прегръдка: аз, тя и Валентино. — Така ще направим и ние, Лууузи! Ще свирим до самия си край!

Останалата част от сутринта минава в подхвърляне на идеи за изложбата, която ще се състои след шест седмици. Тоест, ако Магда успее да удържи банката дотогава. Както става ясно, били й изпратили предупреждение за изземване, тъй като вече месеци наред пропускала вноски по ипотеката.

И това не е всичко. Сега, когато финансовото й положение вече не е тайна от мен, тя споделя как била трупала дългове по кредитните си карти, как непрекъснато правела нови ипотеки на апартамента си, за да освободи наличен капитал, как трупала лихва върху лихвата с надеждата някога да успее да изплати заема. И сякаш всичко това не е достатъчно, но и не споделяла проблемите си с никого. Не искала да тревожи хората. Не искала да признае как всичко се разпада — дори и пред себе си. Затова продължавала да поема всичко на свой гръб.

— Казала ли си на децата си? — питам накрая, когато тя приключва с разказа си.

За първи път тя се замисля.

— Не, все още не — изрича накрая. Засега се държи удивително храбро, но по очите й разбирам, че да каже на децата си е очевидно най-големият й кошмар. Изпълвам се със съчувствие към нея. Много обичам Магда и много я уважавам и ми се ще да можех да сторя нещо, за да й помогна.

Но единственото, което мога да сторя, е да я подкрепям и да бъда позитивно настроена. Затова, лепвайки си усмивка на лицето, аз се опитвам да попия от приповдигнатото й настроение, но като че ли нещо не се получава. В мига, в който галерията затвори, аз ще изгубя и работата си, и американската си виза. Което ще рече, че ще трябва да се сбогувам с Ню Йорк и да се върна в Лондон.

При тази мисъл нещо пробожда сърцето ми и мисълта ми се насочва към… Спирам, докато не съм стигнала там. Както вече казах, няма да мисля повече за тези неща. Това е. Приключих!

С благословията на Магда аз си тръгвам от работа по обяд и се насочвам към болницата, където с Кейт сме се разбрали да се чакаме. Според нея това била една от най-добрите болници и аз въобще не се съмнявам в това. Доколкото познавам сестра си, в момента, в който са поставили диагнозата на Джеф, тя е включила изцяло на издирвателен режим, за да намери най-доброто лечение, най-добрата болница, най-добрия лекар. И си е поставила за цел да се превърне в експерт по всичко, което има да се знае, за рака на тестисите.

Както и може да се очаква, тя ме посреща във фоайето, сграбчила няколко папки с подбрани тематично цветове, и куфарче, преливащо от хартия.

— Какво има там? — питам и правя опит да я прегърна.

— Проучвания — отговаря делово тя и посреща прегръдката ми с обичайната си скованост.

Съпругът на сестра ми може ида има рак, но очевидно не е необходимо да се разчувстваме толкова по този въпрос.

— Къде е Джеф? — озъртам се наоколо.

— Отиде в тоалетната. Много е нервен — отговаря тя по начин, от който аз разбирам, че „нервен“ е твърде меко казано. — Казах му, че това е една напълно рутинна процедура. Ето, имам всички статистически данни! — И размахва зелената папка. — Според едно скорошно проучване, направено от Националния раков институт, ако ракът не се е разпространил извън тестиса, шансовете за оцеляване са деветдесет и пет процента!

„Ами останалите пет процента?“ — крещи едно гласче в главата ми, само че този път е адски ужасено. Обаче аз решително го заглушавам.