Александра Потър - Ти, който не си за мен

И това беше първият път в живота ми, когато се опълчих на сестра си.

— Няма да стане! — бях отсякла. — Идвам!

„Обаче първо се налага да се изправя очи в очи с последиците от срещата си с Артси“ — казвам си аз, когато стигам пред галерията и отварям стъклените врати. Подготвям се психически за инквизицията на Магда. С изключение на няколко набързо разменени думи по телефона, двете изобщо не сме говорили, а като я познавам, ще иска да разбере всички подробности. И кой може да я вини?! Ако той се съгласи да изложи нещата си при нас, галерията е спасена. Ако ли не…

Стомахът ми се свива от притеснение. Боже, дори не искам да си го помислям! Или поне засега.

Пристъпвайки прага на галерията, очаквам обичайния й вик: „Лууузи!“ и театралната й поява. Само дето нея я няма. Озъртам се. Галерията е празна. Валентино дотичва от офисите в дъното, разлайва се щастливо и скача в мен.

— Здравей, мъничък! — погалвам го аз. Магда очевидно е тук, но къде? — Магда? — провиквам се силно. Минавам покрай рецепцията и се насочвам към офиса й в дъното. Стъпките ми отекват по циментовия под. — Тук ли си?

Тъкмо се каня да вляза, когато неочаквано вратата на офиса й се отваря рязко и оттам излита Магда. Облечена в бял костюм с панталон и с неестествено оранжев тен, тя страховито напомня за Умпа-Лумпа.

— О, боже! — отскачам назад, разливам кафето си и пускам Валентино, който надава силен вой на недоволство. — Изкара ми акъла!

— Извинявай! Аз бях… хммм… малко заета — отговаря тя и застава на прага на офиса си. — Не те чух да влизаш.

— Няма проблеми — отговарям с усмивка. — Само да си оставя сакото.

И правя опит да вляза в офиса, обаче тя ми препречва пътя с вдигната ръка, като че ли прави гимнастика на рамката на вратата. Което е доста странно. Шефката ми не прави гимнастика. Не ходи на фитнес даже в спа центъра си. „Отбивам се там само заради страхотните горещи вани и още по-горещите масажисти!“ — бе споделила веднъж с мен тя.

— Извинявай, но трябва да вляза — изричам и правя жест със сакото си.

— Дай да ти го закача аз! — отсича тя, усмихва се широко и го грабва.

Сега вече наистина съм объркана. Магда няма навика да закача саката на хората. Не закача дори и собственото си сако — от страх да не си развали маникюра.

— Магда, добре ли си? — поглеждам я неуверено.

— Кой, аз ли? — хваща се за гърдите тя, правейки се на изненадана. Обаче трябва да знаете, че нейната актьорска игра е по-лоша и от моята. — Просто съм малко заета — обяснява, като пристъпва от една бяла обувка на висок ток на друга. — Много задачи, много проблеми.

— Да, разбира се — кимвам аз. Сигурно изобщо не е успяла да спи този уикенд от притеснения за галерията, питайки се как е минало пътуването ми до Винярд. — Имаш предвид Артси, нали?

Обаче реакцията й е много далече от онова, което съм очаквала. Вместо да кимне в знак на съгласие, тя изглежда шокирана.

— Какво за него? — настръхва.

— Ами, предполагам, че искаш да знаеш какво се е случило по време на срещата ни. Във Винярд! — натъртвам. Господи, ама тази жена действително се държи много странно! По-странно и от обичайното си странно.

— О, да. Разбира се. Пътуването ти до Винярд — кимва, обаче го казва така, сякаш напълно е забравила за него и си мисли за нещо съвсем друго. — Цялата съм в слух. — Прегръща ме през кръста и ме повежда към рецепцията.

С други думи, ме прогонва колкото е възможно по-далече от офиса си, както си давам сметка. Поглеждам я изпитателно. Но какво, за бога, става тук? Защо се държи така чудато?

— Хайде, разкажи ми всичко! — изрича с театрална драматичност тя и ме бутва на един стол.

— Ами той всъщност се оказа много приятен човек, не каквото очаквах — започвам, връщайки се назад в спомените си. — Не че бях наясно точно какво да очаквам, де.

— Ммммм.

— Когато се появих, той първо ме накара да копая с него картофи. — Усмихвам се при този спомен. Сега, когато отново съм в Ню Йорк, преживяването ми изглежда сюрреалистично. — А после ми показа последните си творби, които са доста… — Поглеждам към Магда. Тя изобщо не ме слуша. Играе си с косата си и се оглежда неспокойно.

— Госпожо Цукерман! — стряскам я аз.

— Да, Лууузи? — подскача тя. Опитва се да си придаде невинно изражение, но надали някога е изглеждала по-виновна.

— Очевидно мислите ти са на друго място, Магда! — изтъквам очевидното.

— Така ли? — кокори очи тя. Поколебава се и изрича: — Един момент. Забравих нещо. — И се втурва обратно към офиса си, потраквайки бързо с токчетата си.