Александра Потър - Ти, който не си за мен

— Да не би да е излязъл за кроасани?

Квартирата ни е в примамлива близост до една страхотна пекарна, в която правят най-вкусните кроасани на света. Напоследък всеки път, когато минавам покрай нея, се сещам за коментара на Нейт: „Сладък миг в устата, цял живот на бедрата!“

— Не, той си отиде — изрича безстрастно тя. Чайникът й завира, тя го взема и започва да налива гореща вода върху билките си.

— Отиде ли си? — питам невярващо аз. По начина, по който тя изрече това, човек би останал с впечатлението, че Даниел е изчезнал. Почти се изкушавам да надникна под кухненската маса, за да проверя дали не се крие там. А после осъзнавам смисъла на думите й — че той си е тръгнал и няма да се върне.

— Но как така? Защо? — питам озадачено, наблюдавайки я как си разбърква чая със замаяно изражение. — Снощи изглеждахте толкова… — Търся подходящата дума. Толкова готови за секс? Не, това не става, разбира се — … уютно заедно — довършвам.

Тя прекратява за момент бъркането на чая и вдига глава.

— Всичко свърши — изрича тихо.

— Свърши ли? — Чувствам се като онзи път, когато пропуснах епизод от любимия си сериал и не знаех, че един от главните герои е изпаднал в безсъзнание и се опитва да разбере какво му се е случило.

— Не че някога сме ходили, разбира се — побързва да допълни съквартирантката ми.

— Разбира се, че не — угаждам й мило аз.

— Бяхме си просто приятели.

— Добри приятели — допълвам многозначително.

— Да, точно така — съгласява се тя, обаче извръща поглед от мен.

— И какво точно стана?

Кратка пауза, след което тя въздъхва и промърморва:

— Харолд! Това стана. Ти ми каза, че си се запознала е него на Мартас Винярд.

Изпълвам се с чувство за вина. Значи грешката е моя.

— Ама аз не съм искала да те карам да късаш с Даниел! — побързвам да възразя. — Така де, не че сте ходили, но… — поправям се, обаче тя ме прекъсва.

— Не аз сложих точка — Даниел го направи. Той смята, че вече не е добре да се виждаме.

— Ама аз си мислех… — кокоря се озадачено срещу нея аз, а междувременно мисълта ми препуска. — Мислех си, че си прекарвате много добре заедно… онзи африкански състав, вегетарианският ресторант, снощи… — Не довършвам, като се сещам за тях двамата на дивана. Даниел определено не приличаше на мъж, който иска да слага точка.

— Да, така си беше. Добре си прекарвахме — подсмърква тя и очите й проблясват. Започва да мига бързо и допълва: — Обаче той каза, че сега, след като съм намерила Харолд, той не желае да ми бъде пречка към него. Не иска да ми пречи да бъда със сродната си душа.

Замълчавам, осмисляйки чутото. А после:

— Хей, я почакай малко! Той откъде знае, че ти си… Имам предвид, че аз съм намерила Харолд?

— Аз му казах.

— Ти си му казала?!

— Разбира се — кимва прозаично тя. — Казах му за Харолд още от самото начало — как го търся, как той е моята сродна душа…

— Но ти дори още не си се запознала с него! Може да не е правилният Харолд! — възкликвам, размахвайки чайника с кафето. — Така де, не само един нещастник на света се казва Харолд!

Робин се сковава.

— А дори и по някакво чудо да се окаже именно той, може да не ти хареса! Може да го намразиш!

— Аз не мразя никого! — скастря ме разгорещено тя. — Омразата е излишна загуба на енергия! И ни носи единствено горчивина!

— Не така мислеше за човека, който беше оставил кучето си заключено в колата!

Миналата седмица Робин чете една статия за някакъв мъж, който едва не убил далматинеца си, като го заключил в джипа си насред най-голямата горещина. За щастие кучето било открито навреме от случаен минувач.

— Не го мразя. Просто искам да го заключа в същата кола при температура четирийсет градуса, без въздух и вода, и да го оставя да страда колкото е възможно по-дълго — дотогава, докато започне да моли за помощ, на крачка от смъртта! — Събира пръсти така, че да покаже колко близо до смъртта трябва да е въпросният мъж, и изражението й става доста страховито. — Има огромна разлика!

— И какво смяташ да правиш сега? — побързвам да сменя темата аз. — Имам предвид с Даниел, а не с мъжа с далматинеца! — допълвам, преди тя да е започнала да ми изброява цял куп методи за мъчение. За жена, която се занимава с изцеление, тя знае твърде много за начините за причиняване на болка.

— Нищо — свива рамене тя и се вторачва замислено в чайника. — И без това на някакъв етап трябваше да скъсам с него. Беше неизбежно. Така беше писано.

— Защо? Заради онова, което е казала онази тъпа врачка ли? — не се сдържам и изтърсвам аз.