Александра Потър - Ти, който не си за мен

Тя се сковава и се дръпва от мен.

— О, и, Луси, не казвай нищо на мама и татко! Знаеш ги как се притесняват за щяло и нещяло!

— Да, разбира се — кимвам. Типично за Кейт. Да не притеснява и тревожи никого. Решена докрай да се справи с всичко сама. — Нито думица няма да им кажа!

Вземаме си довиждане и аз се насочвам към метрото. Правя първата стъпка по стъпалата, когато внезапно спирам. Не ми се прибира в квартирата. Иска ми се да повървя. Обръщам се и се връщам на тротоара. Без никаква конкретна крайна спирка, без никаква представа накъде вървя, аз поемам безцелно напред. Не обръщам внимание на нищо около себе си — нито на сградите, нито на хората, нито на магазините, покрай които минавам, нито на кварталите, в които навлизам. Вторачена в земята под себе си, моята единствена цел е да слагам единия си крак пред другия. Ритъмът ме тласка напред като музикант метрономът му.

Мисля си за Джеф и Кейт. За стоицизма на моята сестра, за хапливите й забележки, за саркастичния хумор, с който прикрива дълбочината на любовта си към него. И за това как все пак не успя да скрие сянката на страха, която зърнах в очите й. Страх за Джеф и за начина, по който се чувства. Опитах се да си го представя, но, естествено, не успях. И как бих могла? Та това е въпрос на живот и смърт?! А не за никаква си глупава легенда за сродни души и вечна любов. Изпълвам се със срам. Срам от сравнението на двата ни проблема.

Не съм много сигурна колко дълго съм вървяла, но след доста време започвам да осъзнавам, че краката ми ме приболяват. Забавям крачка и вдигам очи. Оказвам се пред огромна галерия — „Уитни“, на Медисън авеню. Съдбата отново се е намесила. Очевидно винаги, когато имам нужда от успокоение, попадам на галерии. Единствено там съм в състояние да възстановя силите си. Галериите никога не ме предават. И точно сега се нуждая от тях повече от всякога.

Търсейки мир и покой, аз влизам почти на автопилот през вратите, нетърпелива да се потопя в света на изкуството. Да се изгубя в него и да забравя за всичко останало. Само че днес платната не ми помагат да се почувствам по-добре, скулптурите не повдигат духа ми. Дори и „Четирите нюанса на червеното“ на Ротко не са в състояние да упражнят магията си върху мен.

Спомням си за последния път, когато бях в галерия. Беше след скандала с Нейт, в „МОМА“, когато се сблъсках с Адам. Когато се сещам за него, стомахът ми се преобръща. Какво ли не бих дала и днес да се сблъскам с него! Обикалям от зала в зала и непрекъснато се оглеждам с надеждата, че ще го видя. И всеки път, когато не го видя, душата ми се изпълва с разочарование и болка.

Напускам галерията привечер, когато затваря. Ранна вечер е, а небето е в онова характерно пурпурно, което ми подсказва, че лятото клони към есента. Все едно, докато съм била в галерията, е настъпила някаква промяна, нещо е тръгнало към своя край. Тръгвам напред. Ходилата ми вече ме болят не на шега и аз нямам никаква представа къде е най-близката метростанция, но усещането, че съм се изгубила, някак си ми допада.

„Просто ще продължа да вървя, докато не стигна до метростанция“ — решавам, заобикалям един блок и тръгвам покрай някакъв парк.

И докато разбера какво става, се оказвам в Гринич Вилидж и улиците се изпълват с бляскави ресторанти и барове и хора, тълпящи се по тротоарите, които пушат цигари и бъбрят, и гласовете им звънтят в топлата вечер. Продължавам напред, долавяйки откъслечни фрази от разговори. Докато най-внезапно се озовавам пред друга галерия.

Забавям крачка. Чувам звън на чаши, жужене от разговори, долавям ухание на скъпи парфюми и афтършейв. Пред галерията се е събрала задължителната тълпа пушачи.

За момент сърцето ми претупва. Това е откриване на изложба в галерия! Нищо чудно Адам да е тук!

Затаила дъх, аз оглеждам тълпата.

А после забелязвам една фигура. С гръб към мен, обаче е с тениска, широки дънки, има тъмна, чуплива коса… Сърцето ми забива лудо. Това е той! Това е Адам!

Адреналинът ми внезапно скача. В главата ми препускат стотици мисли и чувства — облекчение, тревога, надежда, страх…

— Адам! — чувам нечий напрегнат глас да изрича името му и внезапно осъзнавам, че това съм аз. — Трябва да ти обясня!

Той прекъсва разговора си и се обръща.

Само дето това не е той. Това е непознат, който само бегло прилича на него. Поглежда ме въпросително.

— О, извинете — смотолевим смутено. — Припознала съм се.

— Ако трябва, ще бъда който кажете! — подхвърля закачливо той, а приятелите му се засмиват.