Александра Потър - Ти, който не си за мен

— Моля те, нека ти обясня! — обръщам се аз, обаче Нейт ме напада.

— Ние сме винаги заедно! — провиква се отчаяно. — Не сме в състояние да се разделим!

— Ама аз нямам никаква вина! — не му оставам длъжна. — Ти си точно толкова виновен, колкото съм и аз!

— А сега жена ми си мисли, че имаме връзка!

— Вие сте женен? — обажда се тихо Адам и оглежда Нейт. Виждам как мозъкът му щрака.

— Но нали бяхте разделени? — ахвам аз.

— Да, разделени сме, но… ами… говорим си… — измънква внезапно притеснен Нейт. За миг свежда поглед към краката си, а после пак ме поглежда. — Искаме пак да опитаме. Или поне тя искаше. Преди…

Настъпва тишина. В продължение на няколко секунди никой не казва нищо. Не мисля, че някой знае какво да каже. Най-малкото пък аз. Чувствам се напълно онемяла. Изпълнена с облекчение и надежда. Щом Нейт иска да се върне обратно при Бет…

— Ти имаш връзка с женен мъж?

Това е гласът на Адам, който ме връща обратно в реалността.

— Какво? О, не! — клатя ожесточено глава. — Не, изобщо не е така!

Поглеждам го в очите, но в тях вече няма нито топлота, нито вяра. Заменени са от студенина и стоманен блясък.

— Спести си обясненията, Луси!

— О, не, моля те! Няма нищо такова! — провиквам се аз, усещайки как паниката завладява душата ми. Сега той си мисли, че му изневерявам! Че съм му изневерила със съпруга на друга жена! — Моля те, мога да обясня! — прошепвам отчаяно. Очите ми се насълзяват и аз протягам ръка към него. — Моля те, повярвай ми!

Обаче той ме отблъсква и презрително изсумтява:

— Както ти вярвах и преди ли?

— Адам, моля те! — примолвам се аз, обаче той само ме поглежда студено, обръща се и тръгва към вратата.

— Не си отивай! — провиквам се, но още докато изричам тези думи, си давам сметка, че няма никакъв смисъл. Него го няма.

За момент оставам вцепенена насред кухнята, вторачена нямо в пода. А после, постепенно, си спомням за присъствието на Нейт. Вдигам очи към него, очаквайки да видя презрително задоволство, но се оказва, че ужасно много греша.

— Съжалявам! — прошепва той, гледайки ме отчаяно. — Толкова бях ядосан заради Бет! Не исках да…

— Да, знам — поклащам тъжно глава.

Прекрасната ми вечер е Адам се провали с гръм и трясък, обаче не виждам смисъл да виня когото и да било. Виждам, че Нейт също страда. Той сигурно също е изгубил Бет така, както аз изгубих Адам.

В гърдите ми се надига ридание. Всичко е такава каша…

Двамата с Нейт не си казваме нищо повече — просто не е останало какво да си кажем. Той си тръгва и затваря тихо вратата след себе си. Аз се облягам на мивката и се свличам бавно на пода.

И едва тогава се разплаквам.

Изплаквам си очите.

— Звънях му десетки пъти, оставях му съобщения, обаче той отказва да ми отговори!

Това е на следващия ден и аз седя в един ресторант в Горен Уест Сайд и обядвам със сестра ми. Похапвайки яйца по флорентински, аз й разказвам за случилото се — за преживяването на остров Мартас Винярд, за снощи, за всичко.

— Пробвах с имейли, е есемеси, с какво ли не. Нищо! Просто вече не знам какво да направя! — от гърдите ми се изтръгва дълбока въздишка и аз се отпускам отчаяно в стола си. — Направо не мога да повярвам, че Нейт ми провали шансовете за връзка с Адам! И като си помисля само за всичките онези точки от Стратегията, които приложих! — Потръпвам погнусено. — За какво? За нищо!

Вторачвам се покрусено в остатъците от кафето с мляко. Снощи, след като Нейт си тръгна, легнах, обаче не можах да заспя. Цяла нощ съм се въртяла и обръщала, а когато на сутринта се събудих от малкото сън, се чувствах още по-ужасно.

— Но не мога да виня Нейт. Така де, и на него не му е лесно! Както стана ясно, той се опитва да се събере отново с бившата си съпруга и пак да опитат, обаче сега и това се провали. — Въздъхвам още по-дълбоко и потъвам още по-надолу в стола си. — Всичко е такава каша! Обречени сме завинаги да бъдем заедно.

— Блазе ви.

— Моля? — Вдигам очи от кафето си и едва сега поглеждам сестра си. Давам си сметка, че откакто се видяхме, тя почти не е изрекла и думица. Не е докоснала и салатата си. През цялото време стоеше и гледаше в една точка, сякаш мислеше за нещо друго. Най-вероятно за следващите придобивания и сливания от нейното настъпление в кариерата.

— За някои хора би било истинско щастие да могат завинаги да бъдат заедно. Ще ми се и ние с Джеф да имахме този късмет.

— Ти не беше ли същият човек, който нарече брака „доживотна присъда“? — отбелязвам. — Която би могло да бъде съкратена за добро поведение? — Поглеждам към Кейт, очаквайки тя да се засмее, обаче изражението й си остава същото.