Александра Потър - Ти, който не си за мен

В крайна сметка розово-черният сатенен сутиен взема превес и аз се запътвам към метрото. Адам ми изпрати адреса — Дванайсета улица, близо до Юниън Скуеър. Скачам в мотрисата и бързо си намирам място. „Да, май вече започвам да свиквам с нюйоркското метро“ — казвам си аз, докато оглеждам лицата около себе си. Когато пристигнах тук, в началото се чувствах напълно различна от тях, като аутсайдер, но вече започвам да се приобщавам към града и хората му. Вече започвам да чувствам Ню Йорк като роден дом.

„Но за колко ли още?“ — питам се разтревожено, когато се сещам за галерията, Магда и нейните финансови проблеми. Единственото, което ми остава сега, е да се надявам, че срещата ми с Артси е минала добре. Впрочем какъвто и да е изходът, съвсем скоро ще разберем. Обръщам се към прозореца и решавам да забравя за притесненията си. Поне за една вечер.

Излизам от метростанцията и започвам да търся адреса. Колкото и да не ми е приятно (нали уж Ню Йорк вече ми бил роден дом), аз съм принудена отново да извадя картата си, защото все още продължавам да се губя в този град. Тръгвам от улица на улица и най-сетне зървам малко кино. Неоновите светлини на табелата осветяват тротоара пред него, където зървам няколко човека, в това число и Адам.

Аз го забелязвам първа. Облегнат на стената, пуши ръчно свита цигара и чете списание. Не съм в състояние да сваля очи от него. Но защо досега не съм го забелязвала?! По време на нашето откриване в галерията той привлече вниманието ми само защото изглеждаше не на място там. А сега сякаш всички прожектори сочат в неговата посока и аз не виждам никого другиго освен него.

Освен това забелязвам всичко, свързано с него. Как острото деколте на тениската му разкрива малкия мек триъгълник на кожата в края на врата му. Как мускулът на загорялата му ръка се свива, докато обръща страниците на списанието. Как тъмният му перчем непрекъснато пада над очите му като непослушно дете, което отказва да се държи както трябва. Виждам го как отмята бретона от челото си с опакото на ръката си и изричам:

— Адам?

— Здрасти! — усмихват се очите му, когато ме зърва. — Значи все пак успя.

— Извинявай, че закъснях — започвам да се извинявам. — Полетът ми закъсня, а после батерията на телефона ми свърши и видях есемеса ти само преди един час, и…

— Няма проблеми. Тъкмо си наваксах с четенето — прекъсва ме той с небрежно свиване на раменете си. Изгася си цигарата, навива списанието на руло и го пъхва в задния си джоб. — Радвам се, че в крайна сметка успя да дойдеш!

Изглежда наистина доволен и адски сладък и аз усещам как вътрешностите ми се топят като шоколад. През целия си живот съм била укорявана, че съм безполезна и че непрекъснато закъснявам и винаги съм била посрещана с нетърпеливо изсумтяване или ядосано мърморене. Адам е първият човек, който просто се радва да ме види, без въобще да обръща внимание на закъснението ми.

— Аз също се радвам — изричам усмихнато и се повдигам, за да го целуна по бузата. Не искам да ме мисли за натрапница въпреки избора ми на бельо. Така си казвам, макар че пробождането в „О“ точката ми казва друго. И вместо върху бузата му аз се спъвам в тротоара и устните ми се озовават върху неговите. По цялото ми тяло пролазват тръпки и се спускат чак до краката.

Отдръпвам се сконфузено и промърморвам:

— Божичко, извинявай…

— Няма проблеми! — изрича отново той. — Смятах да запазя този ход за по-късно, но щом настояваш, може и сега! — Очите му проблясват закачливо, така че въпреки смущението си аз не мога да не се засмея на глас. Това е още една от характерните черти на Адам — дори когато избухвам в сълзи в полицейските участъци или му се нахвърлям на публични места, той винаги успява да каже нещо мило, за да ми помогне да се успокоя.

— Е… — ухилва ми се той и ме гледа.

— Е… — въздъхвам аз, вдигам ръце, а после ги спускам встрани. „Като същински пингвин“ — казвам си аз и побързвам да пъхна ръце в джобовете на сакото си, преди той да си помисли, че е излязъл на среща с Пингу.

— Ще влизаме ли вече?

— Хайде!

Той хваща ръката ми и ме повежда през стъклените врати към фоайето. Там ни посреща избелял кафяв килим, изпъстрен със златисти спирали и покрит със зигзагообразни белези от прахосмукачка. На стените висят стари плакати, рекламиращи „Кръстника“, някакъв стар филм на Брус Лий, „Световъртеж“ на Алфред Хичкок и множество огледала с очукани рамки в стил артдеко. Ухае на пуканки с масло и освежител за въздух и отвсякъде се вижда, че киното има спешна нужда от пребоядисване, обаче надали новите кина притежават това излъчване на място, където са се извървели поколения.