Александра Потър - Ти, който не си за мен

— Аз имам страхотен глас! — пъчи се гордо Нейт. — Някога свирех в една момчешка банда.

— Имаш предвид времето, когато си свирел на мандолина в колежа ли? — срязвам го презрително, спомняйки си за онова, което ми бе разказвал за себе си, когато бяхме във Венеция.

— Освен това пеех — отвръща през зъби той.

Изсумтявам, с което искам да му кажа: „Да бе!“, поклащам глава, но веднага след това бързо се хващам за бара, за да не падна. Божичко, май започва да ми се вие свят.

— Значи се мислиш за по-добра певица от мен, така ли? — продължава той.

— Абсолютно — отговарям заваляно. Брей, какво му става на този мой език? Въобще не ме слуша!

— Добре, докажи го! — предизвиква ме той.

— Не е необходимо да доказвам нищо! — тросвам се аз и го поглеждам на кръв. Оказва, че Нейт се е раздвоил — виждам двойно.

— Ха!

— Ха ли? — изфъфлям аз и изпъвам рамене, опитвайки се да се фокусирам. — Какво би трябвало да означава това „ха“?

— Означава, че ти много добре знаеш, че съм прав! — отсича арогантно той.

Това е! Писна ми! Не знам дали е от водката или от самодоволното му изражение, или от повече от двайсет и четирите часа, прекарани с него на остров Мартас Винярд, заедно с последните няколко седмици, към които се прибавят и последните десет години. Та не знам от какво точно е, обаче внезапно нещо в мен прищраква.

И решавам да му покажа аз на него.

— Добре, сам си го изпроси! — приемам предизвикателството. — Ще видиш ти!

И без да се обръщам назад, аз се свличам от високия стол и смело се насочвам към микрофона и високоговорителите, поставени в другия ъгъл на таверната. Зад гърба си чувам как барманът ми подвиква: „Браво, момиче!“ Вирвам брадичка и започвам да си проправям път между масите.

Без да искам, се удрям в няколко души и промърморвам извинения. Усмихвам се на хората, които сграбчват чашите си, за да ги спасят от падане. Господи, чувствам се леко подпийнала. Всъщност май съм доста повече от подпийнала — аз съм върло пияна. Земята под мен се люлее и аз си поемам няколко пъти дълбоко дъх, за да се овладея. Каква ти пияна — аз направо съм се отрязала!

Как да е успявам да се дотътря до говорителите, където едрогърда жена в тясно потниче приема поръчката ми и ми подава микрофона. В обичайния случай към този момент вече не бих била на себе си от ужас, но сега като че ли имам извънтелесно преживяване и не съм в състояние да контролирам нито едно свое действие. Нещо друго задвижва ума и крайниците ми, нещо, което не знае що е страх. Нещо, което е абсолютно самоуверено.

Нарича се три големи водки.

Запътвам се нестабилно към малкия импровизиран подиум и заставам под светлината на прожекторите.

— Хммм… проба, проба, проба. Едно, две, три — изричам и започвам да чукам по микрофона. Нали така правят хората в такива моменти? Ами да! Ето че ефектът е моментален. Хората прекратяват всякакви разговори и се обръщат към мен. — Посвещавам тази песен на бившия си приятел Натаниел — изричам и сред сенките го забелязвам как отчаяно започва да размахва ръце, за да ме накара да млъкна. — Той е ей там, седнал на бара! — допълвам.

Всички се обръщат и поглеждат към Нейт. Изневиделица превърнал се в център на внимание, той изглежда точно като заек, уловен от фаровете на кола — вцепенен от ужас.

— Това е една класика от „Брилянтин“ — продължавам невъзмутимо. — Мисля, че всички я знаете. — Чувам одобрително мърморене и въоръжена с новооткритата си самоувереност благодарение на чичко „Смирноф“, обявявам изпълнението си: — Песента се нарича „Ти си този, когото искам“!

Нови одобрителни възгласи.

— Обаче тази вечер ще я пея малко по-различно — допълвам и плъзвам поглед из публиката. По израженията на хората виждам, че съм събудила интереса им. — Тази вечер ще я пея като „Ти си този, когото не искам“!

Из таверната се понася смях. Някой изсвирва. В другия край на бара забелязвам как Натаниел се снишава все повече и повече на стола си и разбирам, че му идва да потъне в земята от срам. Такава е идеята.

А после от високоговорителите гръм ват началните акорди на песента.

Идва моят ред!

Поемам си дълбоко дъх и започвам да пея. В началото съм леко неуверена, но с всеки следващ тон ми става все по-приятно. Установявам, че караокето било всъщност твърде забавно занимание. И озарена от това свое ново прозрение, аз пускам целия си глас, за да изнеса серенада на Нейт. Тълпата започва да ми приглася вдъхновено. Чувствам се почти като Леона Луис или Марая Кери, или някоя от онези големи диви и за да бъде всичко както трябва, дори затварям очи. Сграбчвам с две ръце микрофона и се отдавам на песента.