Александра Потър - Ти, който не си за мен

Еха! Тълпата подивява! Чувам ги как подсвиркват, пеят и викат. Чувам и как някой пее. Отварям очи. Това Нейт ли е?

Виждам как го избутват на сцената и как му бутат в ръката микрофон. Забелязвам неподправения ужас в очите му, когато ме поглежда и измъчено се опитва да се вживее в ролята на Джон Траволта, за да отговори на моята успешна Оливия Нютън-Джон: „Ти не си тази, която искам, о, скъпа…“

Публиката направо полудява, докато ние гримасничим на сцената. Защото нашето не е пеене в дует — нашето е песенен дуел. Това е караоке еквивалентът на битка до смърт. Ще му покажа аз на него! На ти! Захвърлям към него една строфа. Ще й покажа аз на нея! На ти! Той сграбчва здраво микрофона и захвърля към мен друга строфа.

Напред-назад, напред-назад…

— Извинете.

Точно в разгара на нашия песенен дуел музиката спира и всички чуваме гласа на бармана:

— Хора, влекачът ви пристигна!

— Предполагам, че вече можем да си кажем довиждане — изрича Нейт, когато влизаме в салона за пристигащи на летище „Джей Еф Кенеди“ в Ню Йорк.

— Да се надяваме! — изричам предупредително.

— Само сега не ми казвай, че легендата пак ще ме настигне! — подмята подигравателно той, размахва пръст и започва да тананика мелодията от „Зоната на здрача“.

— Ха-ха-ха! Много смешно, няма що!

— Стига де! — подкача ме той. — Ти наистина ли очакваш, че ще повярвам на тези глупости?

— Не, разбира се — свивам рамене. — Ти никога не си вярвал на нито една моя дума.

Той кимва, като че ли иска да каже: „Да, вярно е“, обаче после примигва и се хваща за главата. Вади от джоба си блистер с ибупрофен и си взема две таблетки заедно с няколко глътки вода „Евиан“.

— Защо трябваше да ме караш да пия толкова много водка?! — Простенва.

— А ти защо трябваше да блъскаш колата? — тросвам се аз, грабвам водата и ибупрофена от ръцете му и също си вземам две таблетки. С което от сутринта стават общо шест. Махмурлукът ми е непоносим.

— Между другото ще ти бъда благодарен, ако не казваш на никого, че аз… — снишава глас, — участвах в караоке!

— Ама ти не беше чак толкова зле! — подкачам го аз.

Той ме поглежда нацупено и отваря уста, за да ми го върне, когато телефонът му започва да звъни. Нейт поглежда екрана и казва:

— Това е шофьорът ми. Чака ме навън.

— Чао! — вдигам ръка за сбогом аз. — Надявам се никога повече да не те видя.

— Няма! — обещава решително той. — Ще сторя всичко възможно да забравя да ти изпратя коледна картичка! — Мята сака на рамо, обръща се рязко и потъва в морето от хора.

Известно време продължавам да гледам след него, неспособна да повярвам, че всичко свърши и че той завинаги се махна от живота ми. Изчезна като по магия. Изпълвам се с радостно вълнение. След толкова много фалшиви надежди, след толкова много фалстартове ми е трудно да повярвам, че той най-накрая ме остави на мира. Досега беше като лъжливото овчарче. Но да се надяваме, че този път всичко е наистина. И че той никога повече няма да се върне.

Въздъхвам облекчено. Може би Нейт е прав — може би се поддадох малко повече, отколкото трябва, на тези приказки за легенди и магии. Изпълнена с оптимизъм, аз грабвам багажа си от лентата и с пружинираща стъпка се запътвам навън, за да хвана такси. Може би това най-сетне е краят.

Когато пристигам вкъщи, заварвам Робин да се щура като подивяла из кухнята.

— Хей! Ти се върна! — ухилва се тя и ме прегръща. — Е, как беше?

— Интересно — отговарям, отпускам се на най-близкия стол и изхлузвам чехлите си. — Направо няма да повярваш, обаче…

— Да си ми виждала някъде ключовете? — прекъсва ме тя.

— Ами… — Оглеждам кухнята и най-вече плота. — Не.

— По дяволите! — тропва нетърпеливо с крак тя.

С крак, обут в обувка с висок ток!

Вторачвам се невярващо в краката й. Никога досега не съм я виждала да носи нещо друго, освен обикновени ниски чехли, от които има десетина чифта във всички цветове на дъгата. Твърди, че тъй като е много висока и кльощава, няма никаква нужда от високи токчета. Обаче днес е обута във фантастични златисти полузатворени обувки, които на фона на обичайните й чехли изглеждат като Матис на фона на детска цапаница.

— Излизаш ли? — питам изненадано.

Плъзвам поглед нагоре от краката й и едва сега си давам сметка, че като никога се е изтупала. Облечена е в дълга индийска рокля, която отдава дължимото на превъзходното й деколте, а косата й е вдигната с някаква умопомрачителна шнола. Сигурно си я е купила по време на някое от забележителните си пътешествия. Изработена е от стотици миниатюрни камъчета, които проблясват и намигват под светлината на лампата.