Александра Потър - Ти, който не си за мен

— Какъв мост?

— Онзи, във Венеция. Мостът на въздишките. Целунахме се под него, в една гондола.

— Извинявай, Луси — тръсва нетърпеливо глава той, — но точно сега не ми е до спомени.

Усещам как наистина се сковавам. Ама той наистина понякога е арогантно копеле! Замълчавам. Почти се изкушавам да не си правя труда да му обяснявам, но вече си давам сметка, че и двамата сме еднакво затънали в тази каша и че проблемът е колкото мой, толкова и негов. За нещастие.

— Не става въпрос за спомени — изричам, като се старая да запазя безстрастния си тон. — Става въпрос за легендата. Спомняш ли си? За това как, ако се целунеш с любимия под моста на залез, когато бият камбаните, ти се гарантира вечна любов.

Точно в този момент Майкъл Хътчинс пее: „Никога няма да можеш да ни разделиш.“

Нейт ме поглежда така, сякаш напълно съм превъртяла. Гаврътва на един дъх остатъка от питието си, обръща се към бармана и подвиква:

— За мен от същото! Обаче двойно!

Барманът ме поглежда и пита:

— И за вас ли от същото?

— Ами да, защо не? — кимвам, като също пресушавам чашата си.

— Та какво казваше? — обръща се към мен Нейт. — Че всичко това е само заради някаква си легенда? — И изобщо не си прави труда да скрие презрението си.

— Виж какво, отлично знам колко налудничаво звучи всичко това. И аз първоначално мислех като теб. Даже го мисля и сега — признавам нацупено.

— Логично е да мислиш така! — махва с ръка Нейт. — Защото си е налудничаво!

Поемам си дълбоко дъх, за да се успокоя.

— Добре де, ясно. Разбрах, че е налудничаво. Но как тогава би определил факта, че сега двамата с теб сме тук? И че непрекъснато се сблъскваме? Че получаваме прането си? Че телефоните ни се обаждат един на друг? Че сме били записани в една и съща стая? Че седим един до друг по време на един и същи полет? Че споделяме едно и също легло?

Бузите му пламват и той промърморва:

— Не си мислех това, когато го предложих.

— А как би определил и факта, че просто не можем да се отървем един от друг? Че отдавна скъсахме, обаче все още не можем да се отървем един от друг? Че нещо някак си непрекъснато ни събира? — Вече съм набрала скорост и не мога да спра. — Виж, дори този джубокс е в заговора! И как би определил всички тези неща, ако не налудничави?!

— „Оставам с теб“ — съобщава заглавието на следващата песен бармана, като ни поднася питиетата. — Истинска класика.

— Ето виждаш ли? — поглеждам многозначително Нейт.

Настъпва кратка пауза, докато той обработва целия този поток от нова информация. Накрая присвива очи, поглеждаме изпитателно и отбелязва:

— Та значи искаш да ми кажеш, че за всичко това е виновна една целувка преди десет години, така ли?

— Именно — кимвам и отпивам голяма глътка от водката си.

Той продължавала ме гледа още няколко секунди, а после се обръща напред и промърморва:

— И очакваш от мен да се вържа, така ли?

Бузите ми пламват и аз изломотвам:

— А да имаш по-добро обяснение?

— Всяко друго обяснение би било по-добро от това — разтрива притеснено чело той. — Така де, говоря напълно сериозно!

От гърдите ми се изтръгва дълбока въздишка. Опитвам се да измисля начин как да го убедя, нищо че самата аз все още не мога да бъда убедена, когато внезапно вниманието ми е привлечено от нечие нещастно мяукане.

— По дяволите, какъв е този шум? — ругае Нейт и се оглежда. — Само не ми казвай, че пак е песен, която не си избрала!

— Четвъртък е вечер на караокето — намесва се самодоволно барманът.

— Хайде бе! — усмихва се кисело Нейт. — Тъкмо си мислех, че по-добре от това не може да стане!

— Аха, това е моята дъщеря, Шайри! — усмихва се гордо барманът. — Много е добра, нали?

— О, разбира се! — побързвам да изразя възторг аз, като сритвам незабележимо Нейт по пищялите.

Той се смръщва ядосано и ме поглежда на кръв.

— А вие защо не се качите при нея, а? — продължава барманът. — По традиция гостите първи се пробват на микрофона!

— О, не, не мисля, че мога — побързвам да възразя аз и се заемам примерно с питието си.

— Тя не може да пее. Гласът й е кошмарен — съобщава поверително Нейт на бармана.

— Гласът ми не е кошмарен! — провиквам се възмутено и оставям празната си чаша на бара.

— Кошмарен и още как! — кимва той и прави знак на бармана да налее още по едно. — Чувал съм те под душа!

— Ха! — провиквам се аз. — А себе си чувал ли си се?

Барманът ни сервира по още едно питие. Грабвам моята чаша и бързо отпивам от водката.