Александра Потър - Ти, който не си за мен

Въздъхвам облекчено. Слава богу! Съвсем скоро ще си бъда в странноприемницата, жива и здрава, сгушена под топлите завивки.

Побързвам да изтрия последното от ума си. Решавам да се придържам единствено към картината как се връщам в странноприемницата.

Дъждът продължава да барабани силно върху покрива на колата, когато Нейт превключва на задна и слага крак върху педала на газта. И облекчението ми се оказва краткотрайно. Чуваме свистенето на бързо задвижващи се гуми, обаче колата не помръдва. Нейт натиска по-силно газта. Колелата изсвистяват по-силно.

— Мамицата му мръсна! — провиква се той и удря бясно волана. После отваря рязко вратата и изчезва зад колата. Няколко секунди по-късно се връща мокър като мишка. — Заседнали сме в калта!

Картините на топлата, уютна странноприемница постепенно избледняват в съзнанието ми.

— На кого се обаждаш? — питам, когато той вади телефона си. Само да не ми каже, че се обажда в студиото или на агента си по недвижими имоти!

— На пътна помощ. Трябва да ни изтеглят.

— Но как ще ни открият?

Той ме поглежда така, сякаш съм пълен идиот, и изрича назидателно:

— Колата ми има джипиес и ще мога да им кажа точните координати на мястото. — Изричайки това, започва да набира номера на пътна помощ.

— О, ясно — промърморвам. Досега направо ненавиждах този проклет айфон на Нейт, обаче сега съм му благодарна, че си има айфон.

— Само дето имаме един малък проблем.

— Проблем ли? — поглеждам го уплашено.

Той се втренчва в екрана и вбесено изсумтява:

— Нямаме сигнал.

След двайсет минути път пеша по пустия път, под леещия се като из ведро дъжд и непрогледния мрак, забелязваме в далечината светлинки. Изпълвам се с надежда, когато ги виждам. Приближавайки към тях, виждам табела: „Ирландска таверна О’Трейди“. Никога досега не съм била по-щастлива да зърна ирландска кръчма. Мокри до кости и напълно замръзнали, ние отваряме вратата и влизаме. Посреща ни топлина, светлина и „Тъгата на рибаря“, която се носи от джубокса.

Първото нещо, което Нейт забелязва, е телефона на стената. Втурва се към него. Аз пък се отправям, жвакайки, към бара. Таверната не е много голяма. В дъното се виждат няколко масички и столове, около които, доколкото мога да преценя, са се събрали местни жители — вече започвам да разпознавам униформата им от жълти рибарски якета и изтъркани камуфлажни панталони. Покрай една от стените на таверната се простира добре зареден бар, зад който се виждат стотици избелели снимки от полароид. Като ги гледам, става ясно, че са правени на предишни празници на Свети Патрик — всички са облечени в зелено и развяват четирилистни детелини. Това е късметлийското цвете на ирландците.

Казвам си, че точно сега нямам нищо против малко от този късмет да се отърка и у мен. Събирам последните си сили и успявам да се надигна на едно от високите столчета. Под мен бързо започва да се образува локвичка.

— Малко мокричко е навън, а? — отбелязва мустакатият барман — едър мъж в средата на петдесетте, с изрязана тениска и татуирани ръце и вади от устата си клечката, която замислено дъвче.

— Да, мъничко — подсмърквам аз и се облакътявам на бара.

Той се присяга под плота и вади оттам хавлиена кърпа.

— Заповядайте!

— Благодаря! — усмихвам му се благодарно аз и първо изтривам лицето си. А после накланям глава и започвам да подсушавам косата си.

— Няма да стане скоро.

Това е гласът на Нейт. Чувайки го, аз се обръщам рязко. Той стои до мен и изглежда така, сякаш току-що си е взел душ, само че с дрехите. „Оказва се, че дори и великият му блейзер не го е спасил“ — казвам си със задоволство аз. Почти се изкушавам да го оставя да си съхне сам, но после се смилявам над него и му подавам кърпата.

— Кога? — питам.

— Доколкото разбрах, имало е много други подобни инциденти — промърморва той, докато трие лицето си, — а разполагат само с един теглич. — С лице като градоносен облак той се издига на столчето до мен и стисва челюсти.

— Защо не извикаме такси? — предлагам.

— Боже, колко съм глупав! Как не се сетих! — плясва се саркастично по челото той.

— Просто се опитвам да помогна — промърморвам обидено.

— По-добре недей — срязва ме той. — На острова има само една таксиметрова служба и всичките й коли са заети. Така че ще се наложи да почакаме.

— Е, какво да бъде, приятели? — прекъсва ни весело барманът.

— Водка с тоник, моля — изричам, благодарна за прекъсването.