Александра Потър - Ти, който не си за мен

Челюстта ми се стяга.

— И откъде можех да знам, че ще има буря? — питам, като се старая да звуча максимално спокойно.

— Не погледна ли прогнозата?

— Не, Нейт. Не погледнах прогнозата! — срязвам го аз.

— Е, точно в това ти е грешката! — отбелязва самодоволно той. — Това да ти е за урок!

Господи! Този човек е толкова високомерен, че ми идва да го фрасна по главата с неговата прогноза. Вместо това обаче си поемам дълбоко дъх, стисвам зъби и се вторачвам напред в мрака.

Навън е тъмно като в рог. Островът не е като Ню Йорк — тук няма милиони светлини, които да осветяват мрака на нощта. Излизаме от града и поемаме по тесен междуселски път. Нейт включва дългите светлини, обаче дъждът бие толкова силно по предното стъкло на колата, че нищо не се вижда.

— Внимавай — изричам след малко. — Намали малко. Караш твърде бързо.

— Не карам бързо — отговаря той. — Карам нормално.

— Не знаеш ли какво е станало тук с Теди Кенеди? — питам. Всъщност… вие да нямате роднинска връзка?

— Престани, става ли? — срязва ме той.

— Не, няма да престана! — Търпението ми изведнъж свършва и аз се провиквам, за да надвикам бученето на чистачките, които отчаяно се опитват да се справят с дъжда. — Намали скоростта!

— Господи, бях забравил каква непоправима досадница си! — изсумтява той.

— А аз бях забравила какъв лош шофьор си! — промърморвам аз. В ума ми изплува моментът, когато бяхме във Венеция и Нейт ме закара във Флоренция и едва не катастрофирахме, защото настояваше да се състезава с италианските шофьори.

Той завива рязко, за да избегне огромна локва насред пътя, и ме изхвърля назад в седалката.

— Да ме убиеш ли се опитваш? — изпищявам.

— Това е един от възможните начини да се отърва завинаги от теб! — реве в отговор той.

— Какво правиш? Гледай си пътя! — рева аз.

— Аз си го гледам!

— И намали!

— Луси, аз ли карам или ти?

— Ти, обаче караш прекалено бързо!

— Не карам прекалено бързо!

Мощна светкавица раздира небето и осветява мрака на нощта, последвана от оглушителната гръмотевица. Всяка клетка по тялото ми потреперва и аз сграбчвам здраво седалката под себе си. Да го вземат мътните! Вече май наистина сме в окото на бурята! Дъждът се лее върху нас на талази и наводнява пътя. Усещам как задните гуми на колата започват да занасят.

— Внимавай! Ще излезеш от пътя! — надвиквам воя на бурята аз.

— Няма да изляза от пътя! — надвиква го и той.

— Нейт, внимавай! Ще катастрофираме!

— Няма!

А после всичко се развива невероятно бързо. Единственото, което си спомням, е как гласовете ни звучат на стерео — аз пищя, той крещи, а после изгубва контрол над волана. Колата поема встрани… Гмурваме се в мрака… Гумите свистят… Откъслечни картини от полето… Храсти… Нещо ме изхвърля напред…

А после — бум!

Отварям бавно очи. Заслепява ме ярка светлина. О, боже, това е! Всичко свърши! Аз съм в рая! Всеки момент ще чуя флейти, ще пристигна пред перленобели врати и ще видя баба, която ме чака с огромна купа домашни макарони с кокосови стърготини.

— Мамка му!

Обръщам се рязко, но вместо баба и нейните домашни макарони зървам Нейт.

Брей! Няма спасение от този човек! Даже в рая.

— Добре ли си?

— Да съм добре? — провиквам се възмутено. — Ти ме уби, а сега питаш дали съм добре!

— О, стига си разигравала сцени! — срязва ме той. — Нищо ти няма! Просто се ударихме в дърво, това е всичко!

Настъпва тишина, докато аз обработвам информацията. Значи не съм мъртва. Тогава…

— Това е всичко ли?! — провиквам се бясно. — Караш като луд насред буря, удряш колата в дърво и едва не ни убиваш и казваш, че това е всичко?! Сигурно краката и ръцете ми са счупени вече само заради теб!

— А счупени ли са?

Размърдвам краката и ръцете си.

— Не — изсумтявам. — Но не това е въпросът.

— Напротив, точно това е въпросът! — изсъсква той и разтрива чело. После въздъхва дълбоко и се хваща отчаяно за волана.

Колкото и да не ми се иска, сърцето ми се изпълва с тревога.

— Нейт, а ти добре ли си?

— Отлично. Нищо ми няма — измънква той. — Но не може същото да се каже за колата.

Проследявам погледа му и се вторачвам през предното стъкло по посока на ярката светлина. И едва сега осъзнавам, при това с не малка доза срам, че това са просто дългите фарове и те светят директно към дънера на голямо дърво. Предницата на колата се е залепила за дървото напълно смачкана.

— Добре че поне все още пали — промърморва той, като завърта ключа. — И това е нещо.