Александра Потър - Ти, който не си за мен

— Да де, ама… — Усещам, че бузите ми пламват. Тъкмо се каня да започна спор, но не виждам никакъв смисъл. Няма да се получи. Той не ми вярва, а и не мога да го виня. — Окей, ти си напълно прав. Аз не те обичам.

— Хубаво. Защото, както вероятно си се досетила, аз също не те обичам.

— Е, това е още един въпрос, по който постигаме съгласие — кимвам доста засрамена след неуспешната си театрална изява.

Той ме поглежда с унищожителен поглед и казва:

— Повярвай ми, аз съм точно толкова ужасен, колкото си и ти от факта, че сме принудени да бъдем заедно през тези два дена. Когато седна в самолета до мен, направо се побърках от отчаяние.

— Така ли?

— Разбира се! — кимва той. — Не стига, че в Ню Йорк непрекъснато се сблъскваме, но да бъдем приклещени заедно на остров… Трябва да ти призная, че по едно време си мислех, че ме преследваш.

— Кой, аз?! — провиквам се възмутено. — Да преследвам теб ?

— Защо не. Знаеш, има съвпадения и съвпадения — промърморва той. — Та си помислих, че просто търсиш начин да се върнеш при мен.

Онемявам. Напълно.

— Един мой приятел ми каза, че е очевидно. Предвид всичките онези обаждания. — Поглежда ме многозначително. — Както разбирам, това е типично женски номер.

— Женски номер ли? — повтарям. Направо не мога да повярвам какво чуват ушите ми.

— Каза също така, че вероятно си откачена бивша любовница.

— Кой, аз? Откачена бивша любовница? — Господи, само почакайте да кажа на Кейт!

— За момент почти му бях повярвал — казва той, замълчава, очевидно събирайки сили за нещо, и допълва: — Докато не видях онези гащи.

Прави уплашена физиономия, но в ъгълчетата на устните му проблясва усмивка. Аз не се сдържам и също се усмихвам.

— И на мен не ми беше лесно, да знаеш! — изтъквам.

— Да, сигурен съм — кимва той. — За никого от нас не е приятно.

— Знаеш ли, в крайна сметка може би наистина можем да си останем просто приятели — отбелязвам, като се отдалечавам от магазина за пръстени.

— Да бе! — изсмива се саркастично той.

— Добре де, а какво ще кажеш просто за добри познати? И единствената ни връзка да бъде само на Коледа — чрез картичка! — предлагам. — Освен ако, разбира се, не забравя.

— Или пък аз не изтрия имейл адреса ти. Случайно, естествено.

Усещам просветление, сякаш сме навлезли в нова фаза на отношенията си — разбирателството.

— Звучи идеално! — ухилвам се аз.

— Нали? — ухилва се и той.

Накрая оставаме в града и вечеряме заедно. Всичко минава относително гладко, с изключение на онзи момент, когато аз го срязвам, когато пак тръгва да се прави на важен и иска да опита от всичките им вина (така де, това е обикновена пицария — тук имат само бяло и червено вино, и толкова), а той ме срязва, че съм ядяла общите ни калмари с пръсти.

Както и моментът, когато той ме упреква задето съм си гледала получения есемес от Адам („С нетърпение очаквам утре“), а после нащраквам бърз отговор („Аз също“), а аз пък го обвинявам, че е лицемер, защото непрекъснато говори по телефона си на масата. В резултат на което той прави онзи заповеднически жест с ръка, за да ме накара да млъкна, а аз се вбесявам и му крещя да си гледа работата.

В крайна сметка следва нацупено мълчание.

Но, общо погледнато, вечерта минава доста мирно, макар да не е от онези преживявания, които ми се ще да повторя. Важното е, че и двамата излизаме живи от приключението, което, предвид наличието на остри прибори на масата, определено е нещо.

След вечерята Нейт ми предлага да ме откара до странноприемницата с взетата си под наем кола, което е истински късмет за мен, тъй като се оказва, че навън вали из ведро.

— Сигурно наближава буря — отбелязва той, спирайки на прага, за да си вдигне яката. — През лятото тук доста често има бури. При това големи.

— Големи ли? — питам. — Колко големи?

— О, доста — свива рамене той и се втурва напред през мрака, опитващ се да си скрие главата в блейзера. — Хайде, бягай!

Мамка му! Привеждам се и се втурвам след него през паркинга. Макар и само за няколко секунди докато вляза в колата, вече съм напълно подгизнала.

— Нямаш ли яке? — задава той очевиден въпрос.

— Ако имах, щях да го нося, нали така? — сопвам му се аз, трясвам вратата и събличам подгизналата си от дъжд жилетка. Поглеждам към Нейт и установявам, че той е съвсем сух. — Един истински кавалер би ми дал сакото си — отбелязвам кисело.

— И защо да ти давам сакото си? — подмята той, като включва на скорост и потегля от паркинга. — Кой ти е виновен, че не си имала достатъчно здрав разум да си вземеш яке, а?! Точно това е главният ти проблем, Луси — ти не знаеш що е това здрав разум!