Александра Потър - Ти, който не си за мен

— С кого? — пита разсеяно тя.

— С Харолд, разбира се! — възкликвам аз вече напълно шашната.

— Ами… страхотно.

Аз ли не разбрах или тя изобщо не е във възторг?

— Окей. Е, приятно изкарване на плажа — свивам рамене.

— Благодаря! Чао.

— Чао.

И след това затваря, а аз изпадам в огромно недоумение. Този разговор въобще не мина така, както очаквах. Даже изобщо нямах възможност да й кажа, че и Нейт е тук. Е, голяма работа. Това може да почака и до Ню Йорк. В крайна сметка не остава още много. Обратният ми полет е утре сутринта, така че следобед вече ще си бъда у дома.

Предостатъчно време, за да се приготвя за срещата си с Адам.

В мига, в който тази мисъл изниква в съзнанието ми, се изпълвам със странно вълнение. Откакто пристигнах на острова, се старая да не мисля за Адам. Не исках да се разсейвам преди срещата си с Артси с мисли за изкусително дългите му мигли, за начина, по който ме гледаше онази нощ на пожарния изход, за онази целувка…

Но когато превъртам назад лентата от последните двайсет и четири часа, си давам сметка, че когато не съм мислела за Артси, мислите ми са били превзети от Нейт. За това как се наложи да споделяме мидената стая. И в момента, в който се сещам за това, автоматично превъртам напред към срещата си с Адам. Окей, Луси, фокусирай се!

За момент ми минава през ум да му се обадя, но сигналът на телефона ми напомня, че съм забравила да си взема зарядното, а все още ми предстои разговор с Магда. Затова я набирам, за да й съобщя набързо как е минала срещата, което пък ме кара да осъзная, че всъщност все още нямам никаква представа как точно е минала — „Копахме картофи, ядохме сладолед и говорихме за чадъри“. После изпивам кафето си, напускам кафенето и тръгвам към пристанището.

По вълните се носи малък ферибот. Отпускам се на кея и го проследявам с очи. Неочаквано ме изпълва някакъв странен копнеж. Вярно е, че изпитанието да споделям едно легло с Нейт няма да ми липсва, но определено бих желала да изкарам тук малко повече. Да поразгледам околността. На връщане от къщата на Артси попаднах на един много бъбрив таксиджия, който ме забавляваше с истории за острова, в това число и как Стивън Спилбърг заснел тук, в Едгартън, прочутите сцени от „Челюсти“. После пък ми разказа за трагичния инцидент с Тед Кенеди и едно младо момиче, които загинали през 1969 година на връщане от някакъв късен купон — при вземане на завоя към съседното островче колата му излетяла.

„Сигурно фериботът идва оттам, от Чапакуидик“ — казвам си аз, докато го наблюдавам как спокойно пори тясното водно пространство между двата острова. Свикнала съм фериботите да имат размерите на огромни морски съдове, обаче този тук изглежда така, сякаш някой е откъснал малко парченце от пътя и го е пуснал да плува във водата — събира само три коли и няколко пътника.

Докато фериботът приближава към брега, погледът ми пробягва по пътниците на борда му. Една двойка с велосипеди, жена с малко дете и… Това там Нейт ли е? Примижавам срещу слънцето. Да, това определено е той — няма как да сбъркам тази комбинация от тъмносиньо сако, небесносиня риза и бели памучни панталони. Когато става въпрос за дрехи, Нейт познава само един стил — зрелия. Сега той говори с някаква елегантно облечена жена. Виждам ги как слизат от ферибота и си стискат ръцете. А после той тръгва право към мястото, където съм седнала.

— Гледай ти каква случайност! — подмятам аз, когато минава покрай мен.

Той се обръща и спира. Трудно би могъл да се нарече зарадван, че ме вижда.

— Пак ли ти?!

Прехапвам език. Трябва да мисля като зрял човек! Да взема пример от Брус Уилис и Деми Мур! Да си напомня, че това е още само една нощ и после всичко приключва.

— Добре ли спа? — питам невинно.

Той вдига слънчевите очила на главата си, поглежда ме присмехулно и отбелязва:

— Имал съм и по-добри нощи. Ами ти?

Връщам се мислено към предишната нощ, към онова легло, как през цялото време бях на тръни и как на всеки пет секунди се будех, за да се уверя, че не съм го награбила насън. И отговарям:

— И аз съм имала и по-добри нощи.

— Е, значи все пак има неща, за които сме на едно мнение — кимва той и пряко сили се усмихва. — Как мина денят ти?

— Много добре — отговарям. — А твоят?

Ето, виждате ли! Можем да бъдем и учтиви един с друг. Невероятно е.

— Доста добре. — Пауза. — Та с каква цел, каза, че си тук?

Не съм му казвала. Бях толкова заета да се оригвам, да си бъркам в носа и да разхвърлям тампони из банята, че въобще не се сетих за това.