Александра Потър - Ти, който не си за мен

— Нека да бъдат две — избоботва Нейт.

Барманът се отдалечава и настъпва тягостна тишина. Ровя мозъка си, колкото да кажа нещо.

— Хей, тази сутрин те търси една жена! — сещам се внезапно. С всичко, случило се днес, това бе напълно изскочило от съзнанието ми. — Обаче не остави съобщение.

— Трябва да е била Дженифър, агентката ми по недвижими имоти — изсумтява той. — Тази жена е като същински преследвач.

„Имаш предвид Дженифър, с която преди няколко часа се ръкуваше и с която си говореше за подово отопление, нали?“ — изкушавам се да попитам, обаче решавам да замълча. Ще ми се да се измъкна по някакъв начин от капана на неговото лошо настроение. Давам си сметка, че „Тъгата на рибаря“ е свършила, защото в бара се е възцарила тишина, и го питам:

— Случайно да имаш някакви дребни да пусна нещо по джубокса?

За момент той изглежда така, като че ли се кани да направи поредния си саркастичен коментар. После очевидно размисля, крайно неохотно бръква в джобовете си и ми подава няколко монети.

— Благодаря! — насилвам се да изрека ведро аз. Скачам от стола и се насочвам към джубокса, нетърпелива да се отдалеча от него. Мразя хора в лошо настроение.

През следващите пет минути разглеждам списъка на песните и избирам. Има и няколко класически хитове — на „Ийгълс“, „Флийтууд Мак“, „Систър Следж“, както и „Толкова си суетен“ на Карли Саймън. Обожавам тази песен! Тананикайки си весело, избирам няколко от моите любими парчета, а после се връщам обратно на бара.

И при Нейт, който си седи нацупено, прегръща чашата си и съзерцава смръщено айфона си, като че ли се надява да го накара с поглед да проработи.

— Е, какво избра? — избоботва, като се обръща към мен.

— Ами, разни неща — отговарям неопределено и се пресягам към чашата си. Боже, това със сигурност ще ми дойде добре! Вадя сламката и отпивам голяма глътка… и почти не се задавям, когато водката ме удря право в гърдите. Ох, още не мога да свикна колко силни са питиетата в Щатите в сравнение с нашите в Англия.

— Примерно? — настоява той.

— Почакай и ще видиш — отговарям, като отказвам да бъда въвлечена в спор. Сигурна съм, че той няма да хареса нито едно от парчетата, които избрах, и с огромно удоволствие ще ми го каже. Не че аз одобрявам неговата музика. Последния път, когато бях в апартамента му, той слушаше „Хути“ и „Блоуфиш“.

Чакам джубоксът да започне. Не съм сигурна в какъв ред ще се появят песните. Аха, ето! Чувам началните акорди на една песен. Включват се и цигулките. Страхотно! „Сладко-горчива симфония“, една от любимите ми. Само че… Чакайте малко! Ама това не е моята песен! Това е…

— „Инексес“?! — изсмива се презрително Нейт.

— Какво? Че аз не съм избирала подобно нещо! — изломотвам объркано точно в момента, в който Майкъл Хътчинс започва да пее.

— Не може да не си го избрала! — сопва ми се Нейт.

— Не бе, не съм! — клатя глава. — Трябва да има някакво объркване. Джубоксът сигурно е повреден.

Нейт ме поглежда по начин, с който ми показва, че просто не ми вярва.

— Господи! — въздъхва. — Мразя тази песен!

— Така ли? А аз я обичам! — срязвам го аз. И въпреки това е много странно. Ама аз наистина не съм избирала тази… Внезапно се сещам нещо. — Хей, я почакай! Как се нарича тази песен?

— Хммм… — сбърчва чело Нейт.

— „Никога не ни разделяй“ — обажда се барманът от другата страна.

Двамата с Нейт се споглеждаме. По ръцете ми пропълзяват тръпки.

— Колко подходящо — промърморва той.

— Да, нали? — простенвам аз и с всяка следваща дума на Майкъл Хътчинс ми става все по-зле. Не мога да повярвам, че дори и джубоксът е станал съучастник в тази игра.

— Вече започвам да си мисля, че наистина нищо не може да ни раздели — изрича заваляно Нейт, предъвквайки едно кубче лед.

— Аз също — кимвам унило.

— Очевидно сме обречени винаги да бъдем заедно — въздъхва мрачно той, вторачен в чашата си. — Във вечността.

Тази дума ме накара да наостря уши.

— Ти „вечност“ ли каза?

— Усеща се като цяла вечност, не мислиш ли? — промърморва той и отпива голяма глътка от водката си.

Поглеждам го. Сърцето ми започва да бие като лудо. Искам да му кажа. Искам да му кажа всичко!

— Странно е, че казваш точно това…

— Кое му е странното? — изсмива се кисело той. — Съвсем сериозен съм.

Започвам да дъвча устната си. Колебая се дали да му кажа. Сигурно ще ме помисли за луда. Но пък голяма работа — и без това вече ме мисли за луда!

— Спомняш ли си моста? — изтърсвам внезапно.