Александра Потър - Ти, който не си за мен

— Е, някакви последни въпроси? — пита той, докато заключва вратата. — Говорете сега или завинаги замълчете!

И ми прави сложен реверанс със завъртане на ръка над главата и поклон.

По лицето ми не помръдва и мускулче. Оттук нататък Артси с нищо не би могъл да ме изненада.

От друга страна…

— Но защо цялата тази тайнственост? — изстрелвам аз, преди да успея да се спра.

Лицето на Артси се смръщва като градоносен облак и на челото му се появява огромна бръчка, която слиза чак под очилата му.

По дяволите! Аз и моята голяма уста! Автоматично съжалявам за въпроса си. Защо изобщо трябваше да го задавам? Тъкмо когато всичко вървеше толкова добре! В гърдите ми се надига паника и аз правя онова, което правя винаги, когато съжалявам, че съм казала нещо — казвам още нещо.

— Искам да кажа, примерно никой не знае истинското ви име…

Когато всъщност трябва да си затварям шибаната уста!

— Питат ли Стинг какво е истинското му име? — контрира ме той. — Ами Мадона?

— Всъщност Мадона си е Мадона. Това е името й — промърморвам аз.

— Така ли? — По лицето му се изписва изненада, следвана от една от пленителните му усмивки. — Е, в такъв случай ще ви издам една тайна. Доста неудобна е, но…

Свеждайки буйната си брада към мен, той я прошепва в ухото ми.

— Той се казва Харолд!

Час по-късно съм седнала в едно кафене в града и се обаждам на Робин.

— Луси? — пита разсеяно тя. — Всичко наред ли е?

— Не чу ли какво ти казах? — Откакто Артси ми каза истинското си име, нямам търпение да се обадя на Робин, за да й съобщя великата новина, обаче на острова сигналът е толкова лош, че едва след като стигнах в града, успях да се свържа с нея.

— Ммм… Извинявай, но би ли повторила?

— Художникът, с когото дойдох да се срещна в Мартас Винярд! — крещя по телефона. — Няма да повярваш, обаче истинското му име е Харолд!

Робин ахва. А после прошепва:

— Срещнала си мъж на име Харолд?

Добре де, знам, че малко нарушавам споразумението за поверителност.

— Да, обаче е тайна! — побързам да допълня. Никога не ме е бивало да пазя тайни. Тайните са такова едно нещо, че в мига, в който научиш такава, умираш от желание да я споделиш с някого. Но в моя защита съм длъжна да напомня, че в случая това е напълно оправдано — в крайна сметка това е съдбата на Робин! Това е Харолд!

Божичко, май ставам луда като нея.

— И как изглежда той? — пита все така тихо тя.

— Висок, с тъмна коса, красив — започвам, но после добавям: — Е, поне ще бъде красив, ако си избръсне огромната брада и облече други дрехи, но съм сигурна, че това ще може да се оправи.

В другия край на линията настъпва тишина.

— Робин? Там ли си?

— Да бе, тук съм — отговаря тя. Звучи необяснимо спокойно. А аз си мислех, че ще започне да скача до небето и да крещи от радост. Незнайно защо обаче, сега аз съм тази, която скача до небето и крещи от радост.

— Хей, добре ли си? — питам разтревожено. — Знам, че сигурно ти идва като шок, но…

— Всъщност не чак толкова — изрича безстрастно тя.

— Така ли? — И отново аз съм тази, която изпада в шок.

— Разбира се — отговаря с равен глас. — Винаги съм знаела, че той е някъде там и един ден ще го намеря, по един или друг начин. Писано е. Той е моята сродна душа! — отсича тя с възхитителна увереност. — Беше просто въпрос на време и начин, като всичко останало на този свят… — Прекъсва. — Извинявай, Ди, говоря по телефона. Няма да се бавя.

— Кой е Ди? — смръщвам се аз.

— Ами… Даниел — отговаря тя с отбранителна нотка в гласа. — Намираме се на плажа „Рокауей“. Днес е непоносимо горещо, та дойдохме малко да се поразхладим. Ти идвала ли си тук?

Усещам, че сменя темата, което може да означава само едно — тя крие нещо.

— Какво става между теб и Даниел? — питам подозрително.

— Нищо! — отсича автоматично тя, самата невинност. — Ние сме просто приятели. — Снишава глас и прошепва: — Връзката ни е изцяло платонична!

— Робин, би ли ми намазала гърба с лосион? — чувам гласа на Даниел.

— Ти му мажеш гърба с лосион? — възкликвам втрещено.

— Извинявай, Луси, но трябва да вървя!

— Да вървиш ли? — вторачвам се невярващо аз в телефона. Да не би да не съм чула правилно? Та тя търси Харолд вече месеци наред! Ходи при екстрасенс. Направи си огледало на желанията. Пали свещи. Изрече заклинания. Спираше разни непознати по улиците. И сега, когато аз й се обаждам, за да й кажа, че съм го открила, тя иска да ми затвори? — Окей — промърморвам неохотно. — В такъв случай ми стискай палци. Ако реши да изложи творбите си при нас, ще се запознаеш с него.