Александра Потър - Ти, който не си за мен

Тръгвам през тревата с чисто новите си сандали и завивам по посока на разнебитения хамбар и останалите пристройки. В двора се вижда изоставен трактор, ръждясал велосипед, подпрян на стената, барабан… Барабан ли? И какво прави барабан насред селски двор? Заслонявам очи с ръка от яркото слънце и го оглеждам слисано. А после, малко по-нататък, забелязвам мъж, копаещ зеленчукова градинка.

Може пък той да знае нещо.

— Извинете! — провиквам се аз. — Да знаете къде мога да намеря Артси?

Мъжът се изправя, обръща се и когато ме вижда, тръгва към мен.

Той е висок, с широки рамене и е облечен в късо сако, панталони до коленете, широкопола шапка и три четвърти плетени чорапи. Прилича на бронзовата статуя на Шерлок Холмс, която стои пред метростанция „Бейкър Стрийт“ в Лондон. Странна птица насред този селски пейзаж. И сякаш това не е достатъчно, оказва се, че има гъста брада и пуши лула. И носи пилотски очила.

Сега той ги сваля, вторачва се в мен и изсумтява:

— Кой го търси?

— Казвам се Луси Хемингуей, от галерия „Номер Трийсет и осем“ в Ню Йорк — избърборвам набързо аз.

Той ми подава ръка с размерите на плато за сандвичи и изрича:

— Приятно ми е. Аз съм Артси.

Но, разбира се! Кой друг да е?! Че кой нормален човек ще се облича по такъв начин в Америка!

— О, здравейте! — усмихвам се аз и стеснително се ръкувам с него. Той изобщо не изглежда така, както си го представях. Макар да не съм много сигурна какво точно съм си представяла, тъй като досега не е позволил да бъде сниман.

Той ми подава една мотика и заявява:

— Можете да ми помогнете в копаенето на картофите.

Копаене на картофи ли? Свеждам очи към пръстта в краката си и се опитвам да не мисля за новите сандали, които обух специално за тази среща.

— Ами… добре.

За щастие, оказва се, че Артси е не само художник, но и истински джентълмен.

— Ето, сложете ги! — усмихва се той и ми подава две найлонови торбички. — Да не ви се изцапат обувките.

През следващите шейсет минути аз копая картофи с торбички, завързани за краката ми. Леко сюрреалистично и може би не онова първо впечатление, което исках да направя, но пък Артси е прочут с ексцентризма си, така че надали съм имала правото да очаквам да ме черпи с капучино.

И през цялото това време нито веднъж не става въпрос за изкуство. Вместо това си говорим за наторяване, органични торове и за предимствата на конските фъшкии пред кравешките. Както и може да се очаква, по-голямата част от приказките ги изговаря той (моите познания за кравешката тор започват и свършват със спомена за това как нагазих в една фъшкия в селото на родителите ми), а аз учтиво слушам и от време на време му хвърлям коси погледи. В статията не пишеше кога е роден — очевидно е много чувствителен на тази тема и пази датата си на раждане в дълбока тайна, — но имам чувството, че под брадата и огромните пилотски очила се крие човек в средата на трийсетте.

При това доста привлекателен — както установявам, когато случайно зървам проницателните му сини очи и перфектните бели зъби, криещи се зад брадата му и показващи се само тогава, когато благоволи да се усмихне. Имам усещането, че брадата и странният му тоалет са предназначени по-скоро за камуфлаж и произхождат от желанието му да остане анонимен. И съм сигурна, че ако се обръсне и облече дънки и тениска, ще се окаже зашеметяващо красив. Последното се потвърждава от яките му, мускулести и загорели ръце, които се разкриват, когато навива ръкавите си.

След този кошмарен един час под яркото слънце той благоволява да заяви, че е време да направим почивка за сладолед.

— Ванилов или пистачо? — пита той, когато влизаме в един от хамбарите. Заставаме пред голям хладилник с надпис „Изяж ме“ и когато той го отваря, виждам, че от горе до долу е пълен с кутии и фунийки сладолед.

— Ванилов, ако обичате — отвръщам и се усмихвам на ексцентричността му.

— Идва веднага! — отсича той, грабва една фунийка, пълни я със сладолед от кутиите и ми я подава. Повтаря процедурата и за себе си, а после се обръща към мен и отбелязва: — Вкусно, нали? Обожавам тези фунийки! Знаете ли, че ги правят от истински вафлени кори?

— Не, не знаех, но наистина е много вкусно! — кимвам и се облизвам аз.

— Е… — Той близва от сладоледа си и ме поглежда.

— Ами… — промърморвам, като се старая да не издавам нервността си, която всъщност изпитвам. Обаче не мога да издържам повече. Крайно време е да повдигна въпроса за творбите му. Поемам си дълбоко дъх, преглъщам и изричам: — Относно вашите творби…