Александра Потър - Ти, който не си за мен

— Искате ли да ги видите? — ухилва ми се той.

Аз го поглеждам втрещено. Брей, ама то не беше чак толкова трудно!

— Разбира се! — блесват очите ми и усещам как започвам да се отпускам. — За мен ще бъде удоволствие!

Оказва се, че студиото му се намира в големия хамбар в дъното на двора. Той плъзва вратата, слънчевите лъчи повдигат прашинките от пода и те започват да се въртят пред очите ми като блясъчета в снежно кълбо. Изпълвам се с нетърпеливо очакване. Артси е прочут млад талант, майстор на графити, известен с ироничните си фрази и разбитите си на части образи, а сега аз навлизам в неговата светая светих, където той работи, където твори, където се случва „магията“. Чувствам се като изследовател, на път да открие цял един нов свят.

Но вместо това откривам един гигантски простир за пране. Опънато по цялата дължина на хамбара въже, на което висят десетки бели чаршафи с изрисувани по тях графики и лозунги. Една от тях представлява огромно сърце в най-големи анатомични подробности, а през него, със спрей, е изписано: „Животът е любов“. На друг от чаршафите има рисунка на поредица от ръце, изобразяващи различни фигурки, под които пише: „Сложно е“. Трети чаршаф е съвсем бял, обаче точно в средата, изписана с толкова дребни букви, че трябва да се приближиш до нея, за да я видиш, е думата „Защо?“.

— Аууу, но това е…

— Различно? — довършва изречението ми той.

— Определено! — кимвам аз. — А защо сте избрали за основа на творбите си чаршафи?

Очаквам някакъв дълъг и объркан отговор, но вместо това той просто свива рамене и отбелязва:

— Имате ли представа колко струват платната с този размер? Истински пладнешки обир!

Усмихвам се на искреността му. Този Артси започва да ми харесва. Също както изкуството си, и той е различен от другите художници.

— Чаршафите наистина са идеална основа, но освен тях използвам и други материали… — казва той и ме повежда навътре в хамбара. Минаваме покрай кутии с бои, четки и аерозоли, докато накрая достигаме до друг простир за пране. Само че този е пълен с ризи, панталони, чорапи и бельо — всички до едно мръсни и изрисувани с лозунги и думи.

— Това е нещо като метафора за излагането на мръсното бельо през хората — изрича той. — Само дето аз наистина излагам мръсното си бельо. — Привежда се, помирисва един чорап и погнусено възкликва: — Пфуу!

— А каква е историята на чадърите? — питам усмихнато, като соча поредният простир, пълен с такива. Те пък съдържат графити.

— Ами от тях също стават превъзходни платна — свива рамене той, — а освен това се сетих, че така бих могъл да насоча вниманието на хората към орисията на чадърите. Съдбата им е да бъдат губени. Забравят ги в метрото, по кафенетата, в баровете. Но къде завършват накрая чадърите? — Поглежда ме в очакване. — Може би има някоя паралелна вселена, където след изгубването си всички те се озовават в бар за самотници и се запознават с други забравени чадъри, за да създадат странни, водонепромокаеми семейства…

— Може би — кимвам аз.

Той наистина е пълна откачалка, но все пак има нещо по детски затрогващо във въображението му, а ентусиазмът му е крайно заразителен. От друга страна, ексцентризмът винаги е заразителен. Спомнете си с какво умиление гледате лудата си леля, която и в средата на осемдесетте продължава да носи боа от изкуствени пера и да играе канкан. Всъщност не знам дали вие си имате такава, но аз — да.

— Е, какво мислите?

Обръщам се и виждам, че Артси ме наблюдава със сбърчено чело — като дете, което чака одобрението на големите.

— Мисля, че за нашата галерия ще бъде удоволствие да ви представлява! — изричам с леко безпокойство аз. В крайна сметка той трябва да го е чувал милион пъти.

Но и така да е, той пак изглежда на седмото небе.

— Наистина ли? Сериозно?

— Да, наистина — кимвам.

— О! — усмихва се сякаш на себе си той и като че ли осмисля случилото се. И тъкмо си мисля, че ще каже нещо — каквото и да е, когато той внезапно си слага огромните очила, подава ръка и отсича: — Е, смятам да се връщам при картофите си.

Очевидно срещата ни приключи.

— Ами… да, разбира се — усмихвам се аз, полагайки огромни усилия да прикрия разочарованието си. — За мен беше голяма чест, че се запознах с вас, и ви благодаря за отделеното…

Но преди да успея да довърша, той вече излиза от хамбара. Побързвам да се измъкна след него, преди да ме е заключил вътре. Като го гледам, като нищо ще го направи, без въобще да забележи.