Александра Потър - Ти, който не си за мен

А аз съм с обикновен пластмасов гердан.

— Божичко, ама ти изглеждаш възхитително! — ахвам.

За миг тя прекратява щурането си и застава мирно пред мен, за да я огледам по-добре.

— Наистина ли мислиш така? — пита, като започва притеснено да навива на пръст един от нарочно оставените си кичури. — Чудех се дали не съм прекалила.

— О, не! Прекрасна си! — възкликвам. Така и не мога да разбера защо Робин държи да прикрива великолепното си тяло с широки, размъкнати дрехи, но сега, като я гледам, се уверявам, че тя определено работи върху него. — Много си секси!

— Благодаря! — изчервява се тя. А после, спомнила си, че си търси ключа, се хвърля към барплота и повдига купчина поща. — Ама къде може да са потънали тези ключове, по дяволите?!

— Не се притеснявай. Ще оставя моите под саксията на стълбището — казвам и си грабвам малко чипс от отворения на масата плик.

— Сериозно ли? — поглежда ме с благодарност тя. — Луси, ти си истински ангел!

И се втурва към вратата.

— Хей, ама ти все още не си ми казала къде отиваш… — провиквам се аз, но само за да чуя трясването на външната врата. От вибрациите нещо пада от хладилника. Навеждам се и го вдигам. Оказва се нейното огледало на желанията. — Или с кого — промърморвам на глас, загледана в залепените изрязани снимки на тъмни, красиви непознати, и изрязаните букви, образуващи думите „сродна душа“ и „Харолд“. Нещо ми подсказва, че тя не излиза с него.

Връщам дъската върху хладилника и се присягам към чантата си. Крайно време е да започна да се приготвям за срещата си с Адам, макар все още да нямам никаква представа нито каква е изненадата, нито къде е срещата ни. Вадя телефона си и го поглеждам, за да проверя дали не съм получила есемес, но първото, което забелязвам, е, че батерията ми окончателно е свършила. Мътните го взели! Къде ми я зарядното? „До тостера, където го остави“ — подсказва ми едно подигравателно гласче. Грабвам го и бързо включвам телефона. И веднага ми излиза съобщение. От Адам е.

Уточнява времето и мястото на срещата. Изпълнена с огромно вълнение, аз поглеждам към часовника на микровълновата. О, не! Нямам никакво време!

Втурвам се в банята, скачам под душа и прекарвам следващите трийсет минути в онова, което лично аз наричам „трансформация“. Къдрещата се коса, потното лице, широката тениска и чорапите изчезват и на тяхно място се появява естествен на вид макиаж, официална рокля, която си купих от един магазин за дрехи втора употреба и която ми е малко тясна в раменете, но с която изглеждам така, сякаш имам плосък корем, и прическа, с която вярно, че не мога да съпернича на Дженифър Анистън, но със сигурност няма да конкурирам и Доналд Тръмп.

Приготвена и натъкмена, аз се поглеждам в огледалото. Сега вече знам как се е чувствал Исус, когато е правел чудесата си. Бил превърнал водата във вино? Голяма работа! Хайде да го видя дали ще може да превърне една такава пълна развалина като мен в нещо относително поносимо, както изглеждам сега! Дори като че ли съм и мъничко секси. Ами да! Оглеждам се за последен път и се излъчвам доволно.

През главата ми минава една друга мисъл. След известно ровене в чекмеджетата успявам да открия „специалното“ си бельо — копринени прашки и сутиен, който ми повдига гърдите. Струваха цяло състояние, когато ги взех от „Ажон Провокатьор“. Ходих да пазарувам там след коледното парти, когато бях все още леко пияна, и накрая похарчих цяло състояние за сексапилно бельо, което почти не съм носила.

Обаче сега изниква друг проблем — започвам да се притеснявам, че съм малко прекалено нагласена за случая. Да изглеждаш секси е едно, но да ти личи, че предварително си го обмислила — съвсем друго. Като че ли очаквам да правя секс с него. А трябва да изглеждам така, сякаш току-що ми е хрумнало, тоест, все едно съм с обичайното си бельо. Намъквам въпросното бельо и се поглеждам в огледалото.

О, я стига! Сякаш непрекъснато нося повдигащ сатенен сутиен в розово и черно, който събира гърдите ми и ги повдига до стряскащи пропорции. Че аз съм обикновено момиче и си нося удобни бюстиета в телесни цветове, купени от „Марк енд Спенсър“, които вървят с всичко!

„Но сега не мога да сложа точно такъв!“ — казвам си ужасено, когато свеждам очи към хвърленото в мивката бюстие, което прилича на бежова плесен. Това е най-непривлекателният представител на царството на бельото, което някога сте виждали!

Гледам го още няколко секунди и в гърдите ми се води битка на сутиените. Накрая вземам решение. Не, не мога, повтарям — не мога да нося този прост сутиен по време на първата си среща с изненада! Един мъж никога не би схванал доводи като удобство и липса на шевове. Това ми напомня как веднъж бях подхвърлила този въпрос пред един стар приятел и той ме бе погледнал сащисано и бе възкликнал: „И за какво ти е тогава да носиш сутиен, щом ще е невидим?!“ Не в това беше проблемът, но все пак.